Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Баща ми приводни хидроплана върху езерото с опитната ръка на ветеран. Замислих се за всички неща, които не знаех за този човек. Бяха минали двайсет години, през които не го бях виждал. Предположих, че умението да пилотира самолет е само една от множеството му тайни.

Той направи няколко маневри в северната част на езерото и внимателно приближи самолета до дълъг док. Проповедника отвори вратата и улови въжето. Изскочих навън и му хвърлих второто въже, което открих навито в голям пластмасов контейнер, прикрепен към дъските на пристана. С помощта на отсечените инструкции на баща ми успяхме да завържем хидроплана.

Докът водеше към добре поддържана морава върху лек склон, зад която се издигаха две постройки — малка къщичка от дървени трупи и голяма метална барака. Баща ми каза, че е купил имота преди десетина години, но рядко е отсядал тук. Плащал на някакъв човек да се грижи за мястото през останалото време. Нямах представа как би могъл да си позволи всички тези неща и възнамерявах да го питам, щом пристигнехме, но засега въпросите трябваше да почакат.

Аз носех Стела. Проповедника бе прегърнал спящата Дарби, а Ками вървеше до него. Последвахме баща ми, който се приближи до бараката и въведе някакъв код на цифровата клавиатура до вратата. Тя се отвори с гръмко бръмчене. Лампите светнаха автоматично. Вътре имаше три бели джипа „Кадилак Ескалейд“, от чиито предни капаци висяха кабели.

— Заредени са и са вързани към зарядни устройства, за да не се изтощят акумулаторите. В жабките има пари в брой. Би трябвало да ни закарат безпроблемно там, където отиваме.

— Защо бели? — попита Проповедника.

— Няма да търсят бели превозни средства. Така се смесват с техните — отвърна баща ми, като повтаряше онова, което Стела ми бе казала преди цяла вечност.

Проповедника подкара първия джип, в който се качиха баща ми, Ками и Дарби. Аз седнах зад волана на втория. На седалката до мен бе Хобсън, а спящата Стела бе сложена да легне на задната седалка.

Пътешествието ни щеше да завърши там, където бе започнало. С всеки изминат километър усещах как Питсбърг се приближава.

Рийд Мильоре ни чакаше в началото на пътя, водещ към „Пещта на Кери“. В ръцете си държеше полуавтоматична пушка „Colt AR-15“, достъпна само за органите на реда. Двама други, непознати за мен, се бяха подпрели на черния джип, паркиран два-три метра по-назад по средата на шосето. И тримата ни изгледаха внимателно, докато се приближавахме, особено Рийд — очите му нервно се мятаха от Хобсън към Проповедника и Ками в джипа зад мен. Приближи се към отворения ми прозорец с пушка, насочена надолу. През дясната страна на лицето му минаваше пресен белег.

— Какво ти се е случило? — попитах.

Той не отговори и се взря в седящия до мен Хобсън — овързан и с превръзка на очите.

— Кой е този, Тач? Дънк не каза нищо за отвличане. Бях вързал ръцете и краката на Хобсън отново последния път, когато спирахме да заредим бензин.

— Дънк знае.

— И да знае, не ми е казал нищо. Не ми харесва. Ама никак.

Стела изстена от задната седалка. Рийд се наведе по-близо:

— Това тя ли е?

Не отговорих.

— Какво ѝ е?

Беше мой ред да не обръщам внимание на въпросите му.

— Къде е Дънк?

Рийд отстъпи от джипа и посочи с дулото на пушката си към старата стоманолеярна.

— Паркирай там, където бяхме спрели преди няколко седмици. Доменна пещ № 7. Той е вътре.

Включих на скорост и подкарах към огромното метално чудовище.

Спрях на почти същото място като преди и изключих двигателя.

Проповедника отби зад мен и също спря. Излезе от джипа и огледа сградите, платформите и хората, които бавно крачеха сред тях и не сваляха очи от полята наоколо.

— Сигурен ли си? — каза той тихо.

— Никак даже.

Отстрани на тухлената постройка се показа момиче на не повече от 16-17 години, което също като Рийд носеше AR-15. Двете ѝ ръце и половината шия бяха покрити с цветни татуировки на змии. Под брадичката ѝ се виждаше отворената уста на кралска кобра, готова да атакува. Изрече нещо в една малка радиостанция „Моторола“, преди да я прибере в джоба на зеленото си армейско яке.

— Казвам се Адела Фрик. Елате с мен.

— Къде е Дънк?

— След малко. Първо трябва да ви настаним. — Тя хвърли бърз поглед към Стела. — Доведете я. Другите също.

Проповедника ме погледна несигурно. Единственото, което можех да направя, бе да кимна.

Адела ни поведе из тухлената постройка. Тръгнахме по един дълъг и широк коридор. От тавана капеше ръждива вода, която се събираше на локвички по пода. Стените около нас блестяха от влагата. В ъглите спяха отдавна изоставени машини, захвърлени тук, за да умрат спокойно. Мъжете и жените, които работеха за Дънк (бандити, бегълци, бездомници — наистина не знам по какъв начин бих могъл да ги опиша) ни наблюдаваха безмълвно. Двайсет, трийсет, може би и повече. Бяха навсякъде. Най-младите изглеждаха на не повече от 12 години, а най-възрастният, когото видях — мъж с избелял работнически гащеризон, — бе към края на петдесетте.