Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Когато му се обадих и го помолих за помощ, не мога да кажа, че продадох душата си, но и ще излъжа, ако не се почувствах така, сякаш съм подписал договор за краткосрочен наем с дявола. Когато всичко приключеше, щях да намеря начин да изчистя съвестта си. Или поне така си казвах. Макар да бях сигурен, че ще търкам полепналата по нея мръсотия през целия си живот. Някои петна остават завинаги.

Телефонът на Дънк иззвъня.

Когато затвори, той отново се приближи към прозореца:

— Още два бели вана пристигнаха. Вече са общо четири. Един от моите се приближил, а те се разпръснали и се прегрупирали по-назад.

Проповедника махна кърпичката от носа си. Кървенето бе спряло. Носът му беше подут, но не приличаше на счупен.

— Ако вярват, че всички сме тук — каза, — може би ще се опитат да атакуват тази нощ, а може и да ни изчакат ние да предприемем първия ход. Няма как да сме сигурни.

— Така или иначе сме готови. — Дънк се върна при кашона. — Адела спомена, че оттатък има още четирима от вашите, нали? Ето…

Той ми подаде шест кутии със слушалки.

— … батериите са в кутиите. Издържат около четиресет часа. Ако ни потрябват, имаме и запаси. Вземете тези и ги дръжте близо. Трябва да се видя с помощниците си.

— Сигурен ли си, че искаш да се забъркаш в това? — попитах. — Може да не е добре за теб.

Дънк се усмихна. Забелязах, че в лявата страна на устата му липсва един зъб.

— Ти ми спаси живота. Издърпа ме от онзи пожар. Как бих могъл да ти откажа? — Той понижи глас: — Знам, че още имаш съмнения за онова, което се случи. Знам, че не ми вярваш, и съм се примирил. Надявам се, че един ден и ти ще се примириш. Не те подведох тогава, няма да те подведа и сега. Ти си мой брат, пич. Ти си моето семейство.

Не знаех какво да отговоря, затова само кимнах.

Той се наведе по-близо:

— Може ли да я видя? Сигурно е страхотна, нали?

Дънк каза, че след като инструктира хората си, ще се отбие в спалното. Може би след час.

Докато Адела ни водеше обратно, Проповедника прошепна:

— Ще гръмна малкото леке.

— Няма да си първият — отвърнах му.

Някой бе оставил храна, докато ни нямаше. На една от масите имаше кошница с плодове, няколко торбички с логото на „Макдоналдс“, стек минерална вода и полуизядена пица.

Дарби впи поглед в нас, когато влязохме в стаята. Цялата ѝ уста бе изпоцапана с доматен сос. Баща ми още спеше. Хобсън седеше на стола, където го бяхме оставили, все още с превръзка на очите.

Стела не се виждаше никъде.

От задната врата излезе Ками, погледна ни и кимна към мен:

— Слава Богу, най-накрая! Ела…

Проповедника тръгна след мен. Казах му да стои там и да хапне нещо.

Ками ме заведе до банята. Чух как водата тече някъде отзад.

Стела бе седнала на пода под душа. Коленете ѝ бяха придърпани към брадичката. Беше напълно облечена. Лицето ѝ бе заровено в ръцете ѝ. Врялата вода, от която се издигаше пара, се лееше върху нея. Трепереше ужасно.

Обърнах се към Ками:

— Донеси ми латексовите ръкавици.

Тя притича и миг по-късно ми ги подаде. Сложих един чифт и приклекнах.

— Стела? Какво да направя?

Тя си пое въздух и се помъчи да каже нещо, но от устните ѝ излезе само накъсана въздишка.

— Студено ли ти е? Горещо ли ти е? Имаш ли треска?

— 3… з… замръзвам — заекна тя.

Лявата ръкавица все още бе върху ръката ѝ, но дясната бе захвърлена в ъгъла на банята. Пръстите ѝ се свиваха в юмрук, отпускаха се, отново се свиваха и така до безкрай.

„Не се приближавай“ , прошепнах само с устни към Ками.

Тя кимна и отстъпи.

Пресегнах се и с ръка в латексова ръкавица отметнах косата на Стела върху раменете ѝ. Главата ѝ се извърна светкавично към мен. Погледът ѝ беше като на див звяр. Очите ѝ бяха разширени и кръвясали — отнесени и същевременно впити в мен.

— Трябва… да… се… махнеш.

Думите се отрониха от устните ѝ като ръмжене. Гласът ѝ бе дълбок и не приличаше на нейния. Пое си няколко пъти дълбоко въздух през устата, след което зарови отново лице между коленете си и ги придърпа по-плътно към тялото си.

Наведох се по-близо. Бях подгизнал. Кожата ми бе почервеняла от врялата вода, изливаща се върху мен. Не ми пукаше.

— Трябва да се бориш, Стела. По-силна си от него. Можеш да го надвиеш.

— Върви си! — изкрещя тя. — Махни се от мен!

— Няма.

Дясната ѝ ръка — онази без ръкавица — се изстреля напред и се вкопчи в моята точно под лакътя.

Бях облечен със суичър. Кожата ѝ не докосна моята, но в мига, в който осъзна какво е направила, тя ме пусна и се долепи до стената. Приличаше на малко дете — крехка, уплашена до смърт и отчаяна.