Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Де да знаех.

След дълга пауза Стела попита:

— Може ли да видя книгите?

— Добре че попита този път.

Порових из раницата си и измъкнах „Големите надежди“ и годишника от Държавния университет на Пенсилвания.

Когато ѝ подадох книгата на Дикенс, тя засия:

— Същата е като моята!

Тя изнамери нейния екземпляр и сложи двете една до друга. Моята изглеждаше чисто нова, а нейната бе похабена. Корицата бе избеляла, осеяна с петна. Много от страниците бяха с подгънати ъгълчета. Към книгата бе защипан маркер, с който си отбелязваше любимите си откъси. След всички тези години не можех да си представя как намира нови и нови пасажи за подчертаване. Вероятно всички страници бяха от край до край жълти.

Прелистих годишника, показах ѝ оградените с кръгчета снимки и ѝ разказах какво съм открил за въпросните хора.

— Всички, които си открил, са мъртви?

Вътре в годишника бях запазил списъка, който направих в Държавния университет на Пенсилвания. Разгърнах го и пригладих измачканата хартия.

— Освен твоите и моите родители, Пърла Бейхам, Гарет Дотс, Пенелъпи Модлин и Лестър Уулфорд, всички останали са се самоубили. Съседката ми, Елфрида Лийч, се застреля пред очите ми. Още не съм успял да издиря Ками Брадъртън, Жаклин Брийс, Джефри Далтън и Кийт Пикфорд.

Стела присви устни. Пръстът ѝ обикаляше имената в списъка.

— Спомняш ли си Дейвид? Той дойде на гробището веднъж с мен, още когато бяхме деца.

Кимнах.

— Бил е там, когато съседката ми се самоуби. Бях в апартамента ѝ, когато се застреля, а той някак си се е намърдал в моя отсреща. Беше ми оставил бележка. Пишеше: „Добре дошъл на купона, Джак!“, и се беше подписал.

Беше ми оставил и бутилка „Джеймисън“, но не ѝ казах за това.

— Господи, сигурно е било ужасно…

Три.

Три какво?

Бам!

Потръпнах.

Стела потупа по хартията:

— Дейвид веднъж ми каза, че родителите му се наричали Джаки и Кийт. Сигурно са те.

— Жаклин Брийс и Кийт Пикфорд? Знаеш ли какво се е случило с тях?

Тя замълча.

— Стела?

— Каза, че и двамата са мъртви. Убийство/самоубийство. Баща му застрелял майка му, после насочил пушката към себе си. Било преди много време, мисля, че е бил на пет или шест, но не съм сигурна.

— Дейвид с теб ли живееше?

Тя поклати глава:

— Идваше да ме види няколко пъти, когато бяхме малки. След това главно ме водеха при него. На онова прокълнато място.

Ръката на Стела затрепери. Посегнах да я хвана, но тя я дръпна:

— Недей!

Улови ръката си с другата и я задържа.

— Какво ти е? Добре ли си?

Гласът ѝ бе толкова тих, че едвам я чувах:

— Не успях да приключа… не беше достатъчно.

— С Лео?

Тя кимна. Когато пусна ръката си, треморът бе спрял.

— Просто трябва да си почина и всичко ще е наред.

Погледнах към електронния будилник до леглото. Почти четири сутринта. Скоро щеше да се зазори. И двамата се нуждаехме от сън. Искаше ми се да я попитам кои са те , тези хора в бяло. Латрийс Оливър, Дейвид, човекът с черния понтиак. И двамата имахме какво да си кажем, но можеше да почака. Клепачите ѝ бяха натежали, аз усещах, че въздействието на адреналина отминава и станалото ме притиска.

— Легни тук — кимнах към леглото. — Ще спя на пода.

Стела погледна зеления мъхест килим.

— Чувствам се мръсна само докато ходя по този килим. Не можеш да спиш там. И двамата ще сме на леглото.

Погледнах към ръката ѝ.

— Ами какво ще стане, ако… ами ако се докоснем… случайно, имам предвид… понеже не бих… защото… Какво ще стане?

Стела прехапа устна и се замисли, сетне се пресегна и отметна завивката.

— Ще използваме чаршафа. Ти лягаш под него, аз — над него. По този начин ще остане между двама ни. И всичко ще е наред.

— Сигурна ли си?

Тя се пъхна в леглото.

— Сигурна съм.

Изгасих лампата и пак хвърлих поглед през прозореца.

Още един бял автомобил се бе присъединил към останалите. „Сатурн“ с четири врати. Колите вече бяха пет. В тази седеше някой, но не можах да огледам лицето му.

— Още една бяла — казах.

Стела не отговори. Беше заспала.

Моята ръка също се тресеше, но не от нерви или заради Лео. Имах си собствени проблеми. Отидох до скрина и отворих едно от чекмеджета. Бях прибрал вчера там бутилка „Мейкър’с Марк“. Беше останало малко повече от половината. Отвих капачката, поднесох я към устните си и отпих. Не много, само докато спре треперенето. И то спря по някое време.

Накъсаното дишане на Стела се поуспокои. Тя промърмори нещо в съня си.