Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Затвори очи и поклати глава. Сълзите ѝ отново бликнаха.

— Това беше преди години. Измъкнах се. Отървах се. Вече съм добре.

— Не мисля, че си добре — промълвих.

Тя притисна ръце към слепоочията си. Кръвта на Лео под пръстите ѝ се размаза.

— Беше лош човек.

— Знам.

— Нуждаех се от него.

Приближих се до нея и я хванах за ръцете.

— Щеше да те убие.

Тя се отдръпна и закрачи от трупа до дърветата и обратно.

— Не разбираш.

— Разбирам.

Тя отново поклати глава:

— Не разбираш. Не би могъл да…

— Знам от години. Струва ми се, че винаги съм знаел.

— Не разбираш! — Тя отново закрачи към дърветата. — Той. Ми. Трябваше. — Между думите си поемаше дълбоко въздух.

Пресегна се и докосна дървото до нея с незащитената си от ръкавица ръка. Сив бор, поне двайсетина метра висок. Дънерът почерня — първо приличаше на обгорен, а след това на прогнил. Дългите иглички се посипаха върху нея като дъждовни капки. Докато падаха, цветът им се променяше от сивкавозелен към черен. Когато всички иглички окапаха, дочух стенание, после силно изскърцване, остър пронизителен звук, последван от изпукване, и дървото се стовари на земята. Срути се вдясно от нея, а тя през цялото време стоеше напълно неподвижно, с ръка върху дънера. Когато борът докосна земята, се пръсна на десетки парчета — не дървесина от прясно отсечено дърво, а престояла векове в земята, гниеща и разпадаща се, преди най-накрая да се предаде под силата на гравитацията и да се разтроши.

Стела не вдигаше очи.

— Нещото, което ме видя да правя в мазето — изрече. — Трябва да го правя. Ако не го правя, ще умра.

— Използваха те — отвърнах толкова спокойно, колко можех. Виждах как пръстите ѝ се свиват конвулсивно и търсят друго дърво. А знаех, че дърветата няма да са достатъчни.

— На практика ме хранеха . Държаха ме в безопасност. Радвам се, че избягах, че вече съм навън, но… трябва…

Приближих се до нея и я прегърнах. Въпреки че ръцете ѝ бяха обвити около тялото ѝ, тя притисна лице към гърдите ми, като внимателно избягваше гола кожа.

— Трябва да го скрием. Трябва да го метнем във водата. Ще ми помогнеш ли? — попита тихо.

Отдръпна се от мен и си сложи ръкавицата. По лицето ѝ бе изписана молба. Кимнах.

Успяхме да го нагласим зад волана. Лео Синьорели беше висок колкото мен, с моето телосложение, но гравитацията някак си въздейства по-силно на мъртвата плът, отколкото на живата, затова местенето му се оказа трудно. Закопчах предпазния колан, запалих двигателя, включих отново фаровете, поставих скоростния лост в неутрална позиция и освободих ръчната спирачка. Огледах за последно вътрешността на автомобила, да не би Стела да е забравила нещо вътре, и смъкнах стъклото на вратата до шофьора, за да мога да въртя кормилото.

— Ами това? — попита Стела. В ръка държеше пистолета на Лео. — Да го изхвърлим в езерото или да го оставим в колата?

Помислих за миг.

— Не е тайна, че е забъркан с опасни типове. По-добре да го оставим в колата.

Тя отвори вратата и пусна оръжието на седалката до него. Заедно избутахме малката кола към водата. Брегът бе стръмен и беемвето потъна доста бързичко. Двигателят изгасна веднага, фаровете издържаха още трийсетина секунди. Въздухът излезе на мехури през отворения прозорец. После автомобилът изчезна.

Стояхме неподвижни дълго и наблюдавахме мястото, където преди бе колата. Най-накрая Стела се обърна към мен и очите ѝ срещнаха моите. Тъгата в тях бе толкова дълбока, толкова всепоглъщаща… Когато отвори уста, за да заговори, от нея се изтръгнаха две думи. Две думи, по-лоши и от острие на нож, пронизващ сърцето ми.

— Не мога…

Тя хукна през гората. Тичаше, пробивайки си път през клоните и храстите, докато нощта я погълна. Бях сигурен за едно-единствено нещо — не мога да я изгубя отново.

Тя не отговаряше.

Крещях името ѝ, докато тичах след нея. Не ми пукаше кой друг може да ме чуе. Същите клони, които я бяха приели в обятията си и я бяха скрили, сега разсичаха кожата ми, драскаха и хапеха, но аз не обръщах внимание. Тичах колкото се може по-бързо, а ръцете ми ги отблъскваха, без да осъзнават болката.

Минаха двайсет минути, преди да я открия.

Седеше върху къс скала. Бе заровила лицето си в длани. Когато ме чу да приближавам, подскочи и дъхът ѝ секна.

Протегнах ръка към нея.

— Не бягай. Моля те, спри да бягаш. Просто… просто ме изслушай. Моля те.

— Не си ти, Джак. Никога не си бил. По-добър човек си от мен. Не мога да те въвлека в това. Не мога.