Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Ако докоснеш момичетата, охраната ще докосне теб.

Синьорели се засмя. В крайна сметка нали клубът беше негов. Но въпреки всичко вдигна ръце в знак, че се предава. В този момент забелязах бележката, която Стела му подаде, стисната здраво между палеца и показалеца му. Когато тя се скри от поглед, той разгъна листчето, набързо прочете написаното и я последва, а двамата му огромни бодигардове вървяха плътно след него.

Когато детектив Джой Фогел се появи, се изненадах. Бях дошъл доста преди нея, така че я водех с няколко питиета. Вярно, че ми бе приятна компанията ѝ, колкото и за кратко да беше — както е и вярно, че е много по-приятно да има някой, с когото да пиеш, — но не бях пиян. Дори не бих квалифицирал състоянието си като „омотан“. Добре де, може би съвсем леко, но не чак толкова, че да съм неадекватен. Също както опитният бегач на дълги разстояния с лекота може да изпревари новака, пиячът с много практика лесно може да надпие някой, който не пие редовно. Бях си харесал „Джеймисън“ още навремето и го кърках от години. Със сигурност щях да се напия, ако го поглъщах скоростно, но тази вечер не бързах.

Когато Стела, следвана от Лео Синьорели, собственик на престъпен бизнес и убиец на невинни, изчезнаха по онзи коридор, се изправих и допих водката с боровинков сок на детектив Фогел. Бях сигурен, че няма да се върне, а аз щях да си тръгвам скоро. Нито едно пиене не бива да бъде оставяно.

Отброих четири двайсетачки — повече от достатъчно, за да покрият сметката ми — и ги оставих на масата. Сервитьорката ги прибра още преди да преполовя пътя до предната врата.

Не можех да ги последвам, понеже там бяха гримьорните на момичетата. Щяха да ме спрат и вероятно да ме пребият до безсъзнание за секунди. Щях да изчакам отвън.

И да се надявам, че не възнамерява да го убие вътре в сградата.

На паркинга имаше девет бели превозни средства.

Шест седана.

Два джипа.

Един ван.

В никой от тях не се забелязваше жива душа, но това не означаваше, че не наблюдават внимателно.

Носех нож. Петнайсетсантиметров, автоматичен, който бях открил в една заложна къща в Рино преди няколко дни. Надупчих гумите на всяко бяло возило. Гледах да стоя в сенките, докато се мятах насам-натам из паркинга, и да избягвам камерите и момчетата, които паркираха колите.

Когато приключих, се тръснах на седалката на джипа си. Бях спрял през два автомобила от черното „BMW Z3 Roadster“ кабрио на Лео Синьорели.

Стела и Синьорели излязоха от задния вход на клуба след около двайсет минути. Тя се бе преоблякла в джинси и червена блузка с дълги ръкави. Все още носеше ръкавиците обаче. Беше уловила Синьорели за ръка.

Когато стигнаха до колата му, тя му се примоли за ключовете и той не след дълго склони. Тя се настани на шофьорската седалка на двуместното возило, като се смееше. Той седна до нея. Двигателят на черния звяр оживя.

Лео Синьорели се наведе към нея. Под смътната светлина на паркинга видях как и тя се наклони към него. Ръцете ѝ се обвиха зад врата му и тя го целуна. Останаха долепени един до друг доста дълго. Искаше ми се да изскоча от джипа, да дръпна вратата от неговата страна рязко, да го измъкна навън и да го пребия като куче. Исках да го налагам, докато кръвта от кокалчетата на ръцете ми не се смеси с кървавата каша по обезобразеното му лице. Исках да го чуя как плаче, скимти и се моли за милост, докато най-накрая се превърне в едно голямо ревящо хлапе, свило се на кълбо и потръпващо конвулсивно.

Не направих нищо подобно.

Седях напълно неподвижен и гледах как най-накрая двамата се отделят един от друг. Тя форсира няколко пъти двигателя, преди да пусне фаровете, включи на задна и с мръсна газ изскочи от паркинга. Във въздуха захвърча чакъл, който отскачаше от другите коли.

Запалих джипа и тръгнах след тях с изгасени фарове. Внимавах да поддържам дистанция от няколко коли между нас. Пустинният мрак бе толкова плътен, че приличаше на катран.

Когато излязохме на празната магистрала, тя сигурно бе пришпорила малката спортна кола, понеже изведнъж се откъснаха много напред. Едва не ги изгубих — стоповете им приличаха на главички на карфици. Джипът ми кашляше и се давеше, но не се предаваше. Десет минути по-късно, когато Магистрала 118 се превърна в Уайлдс Роуд, Стела бе принудена да намали и аз скъсих дистанцията. След четиристотин метра тя сви по селски път. Там, където бяха минавали коли, имаше два коловоза, останалото пространство бе заето от избуяли бурени. Клоните на дърветата шибаха джипа ми. Беемвето беше по-ниско, затова ги избягваше. Страхувах се обаче, че могат да заседнат в калта. На няколко пъти видях как шасито докосва земята.