Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Той глътна съдържанието на чашката, постави я в ъгъла на масата и посочи с жест един от незаетите столове.

— Доста далечко сте от дома, детектив.

Фогел седна с лице към него и сложи чантата си в скута.

— Труден си за издирване, Джак.

— Старая се.

Той кимна към минаващата покрай тях сервитьорка. Тя зърна празната чаша, намигна му, видя, че чашата на Фогел е още пълна, и се насочи към бара. Език без думи.

Той хвърли поглед към входа.

— Сега ли идвате?

Фогел кимна.

Джак се наведе напред:

— Колко бели коли видяхте на паркинга?

— Бели коли ли? Не знам. Защо?

— Преди няколко дни имаше само една. Днес преброих три, когато идвах. Трябва да проверя отново.

Заваляше думите, но не толкова, колкото бе очаквала. Очите му огледаха тълпата, след което се върнаха върху празната чашка.

Фогел също се наведе:

— Тя тук ли е?

— Коя?

— Стела Нетълтън.

Той не трепна и не вдигна поглед.

— Защо да е тук?

— Понеже ти си тук.

Той се ухили. Доста крива усмивка.

— Може и да ви водя с няколко питиета, но нещо ми убягва логиката. Може пък просто да искам да се запиша във флота. Да си летя на самолетчета, като Маверик и Гъсока в „Топ Гън“. Не и като Ледения обаче. Беше голям задник.

Сервитьорката се върна с ново питие, взе празната чаша и изчезна в тълпата. Джак придърпа пълната по-близо.

— В Питсбърг има доста стриптийз клубове. Ако искахте да задоволите някаква своя фантазия, няма логика да се качвате на самолета и да летите дотук. Да не би да се страхувате, че ще се натъкнете на свои колеги? Някои тайни наистина е по-добре да останат скрити.

— 8 август е — каза Фогел. — Днес някой ще умре, нали?

— Самопризнания ли чувам?

— Всяка година, като по часовник.

Той не отговори.

— Билингс, Монтана; Айова, Чикаго, Ню Хемпшир… а днес — и Фалън, Невада. — Фогел се извърна към него: — Кой ще бъде? Някой от тълпата ли?

— Вървете и пребройте белите коли, за да не се налага да ставам. Може и да ви кажа.

— Знам, че всичко е нейно дело, Джак. Не знам как и защо убива всички тези хора, но знам, че е тя. Говори с нея вместо мен. Ако се предаде, ще мога да гарантирам сигурността ѝ. А ти тъкмо това искаш, нали? Не искаш да я нарани някой. На теб ти пука за нея. Сигурна бях още онзи ден в къщата, когато те видях как се взираш в картината в нейната стая. Ако не се предаде, кой знае как ще свърши всичко? Мога да си представя как някой новобранец я застрелва. Някой, който обича да гърми и иска да се прослави. Представи си, че умре. А ти си можел да го предотвратиш.

— Изпийте едно с мен.

— Моля?

— Изпийте едно с мен. — Той се ухили.

— Не.

— Определено ви е нужно. Скована сте.

Джак махна на сервитьорката, посочи чашата си, кимна към Фогел. Момичето се върна след минута с питието.

— „Джеймисън“. Ще ви хареса.

— Пила съм и преди.

Той взе своята чаша и я вдигна:

— Пия за детективите от питсбъргското управление от миналото и настоящето — цялата ваша упорита пасмина!

Глътна уискито и удари празната чаша о масата.

Фогел въздъхна, взе своята и я изпи на един дъх. Потръпна.

Джак се облегна назад. Отново се усмихваше.

— Доколкото разбирам, вашият началник трябва да се обади на местния шериф и да го информира, че ще бъдете в града във връзка с някакъв случай. Трябва ви разрешение, не може да се появите просто така. Представям си в колко неприятности ще се забъркате, ако наистина сте се появили просто така, без да съобщите на съответните хора. Изглеждате ми като жена, която върши нещата, както пише в правилника, така че не съм сигурен… О… носите ли си пистолета?

Очите на Фогел неволно се стрелнаха към дамската ѝ чанта.

Усмивката на Джак стана по-широка:

— Аз нямам такава играчка, та предполагам, че това ви дава известна преднина. Ами онези с белите коли? Те обичат да носят оръжия. Всеки път, когато пътувам към нов щат, проверявам законите за носене на оръжие, за да видя кое е позволено и кое не. Невада е либерална в това отношение, тук на практика почти не са надраснали Дивия Запад. В този щат можеш да носиш оръжие открито, където си поискаш. Увесвай онова нещо на бедрото си и си го носи с гордост!

— Кои са тези с бели коли?

Джак я повика с пръст да се наведе към него:

— Не харесвам Невада. Прекалено е горещо. Прекалено горещо за палта. Като оставят някъде и колите си, вече не мога да ги разпознавам. — Той махна с ръка. — Може да е всеки от тези типове… с изключение на момичетата може би… ала кой знае?