Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Как държите връзка?

Хобсън не отговори.

— Дюи…

— Далтън ни свързва. Той следи всеки от нас и ни помага да се организираме.

— А къде мога да открия Далтън?

— Не знам — отвърна Хобсън. — Никога не съм знаел къде е.

— А къде е Ками?

Хобсън му каза.

Дейвид се облегна назад. Допадаше му миризмата на горящо дърво и топлината, която се разливаше наоколо. Атмосферата бе успокояваща.

— Харесваше ли родителите ми, Дюи?

— Майка ти беше добричка. Малко свенлива, но добричка. Виж, баща ти никой не го харесваше. Беше истински гадняр.

— Не е учтиво да говориш лоши неща за мъртвите.

Хобсън не каза нищо.

Дейвид килна глава:

— Мислиш ли, че изглеждам добре, Дюи?

— Не.

От отговора го заболя, но пък го беше чувал и преди. Повече пъти, отколкото бе в състояние да преброи. Погледна към пушката. Още малко.

— Аз съм прекрасен мъж. Може би най-красивият, когото си виждал и когото ще видиш.

— Ти си прекрасен мъж, Дейвид Пикфорд.

— Така е по-добре.

Дейвид се изправи и порови сред книгите върху масата, докато откри „Убийството на Роджър Акройд“. Първо издание, кожена подвързия, позлатена по краищата.

— Тази ли каза, че ти е любима? Най-добрата тук?

Хобсън кимна.

Дейвид метна книгата през отворената вратичка на печката. Най-горната цепеница изпука и разпиля искри.

— Пъхни пушката в устата си, Дюи.

Хобсън го послуша.

Дейвид възнамеряваше да гледа как мъжът се самоубива. Рядко му се удаваше случай да наблюдава. Но сетне му хрумна идея.

Много по-добра идея.

Полет 5091 на „Ийстърн Еърлайнс“ кацна в Рино, Невада, в шест и двайсет и три сутринта на 8 август 1998 година. Детектив Джой Фогел бе седнала до прозореца на осемнайсети ред. До нея бе една възрастна дама, която плетеше, а от другата страна на пътеката някакъв бизнесмен се бе заровил в документи.

На летището в Рино тя нае една „Тойота Камри“, извади пистолета и кобура си от куфара, преди да го натика в багажника, и пое първо на изток по Магистрала 80, после по US-50 и пристигна във Фалън, Невада, малко след осем.

Жегата бе непоносима. Дори преди слънцето да се е вдигнало високо, дори с включен климатик на максимална мощност, гърбът ѝ бе подгизнал от пот и лепнеше върху кожената седалка. Фогел си отбеляза мислено никога повече да не идва до Невада през лятото.

Никога.

Също както повечето малки градчета в Невада, и Фалън бе изникнал насред пустинята и изглеждаше така, сякаш щеше набързо да изчезне обратно сред пясъците, ако някой спреше кранчето на водата за повече от час. Край града се ширеха люцернови насаждения. Главната улица, остроумно наречена Мейн Стрийт, представляваше поредица от едно- и двуетажни постройки, които прекрасно можеха да послужат за декор на филм за Дивия Запад, ако не беше паважът.

Откри малка закусвалня в центъра, седна в едно от задните сепарета и си поръча чийзбургер, пържени картофи и голяма кола. От дамската си чанта извади мобилния телефон „Нокия“, който ѝ бе дал Стак, и го включи. Опита се да му звънне два пъти досега, но и двата пъти нямаше покритие. Тъй като батерията не издържаше много, ѝ се стори най-разумно да го държи изключен. Когато дисплеят оживя, имаше две чертички обхват. Тя избра първия запаметен номер. Минаха двайсетина секунди.

— Стак.

— Сигурен ли си? — попита Фогел. — Тук няма кой знае какво.

— Къде си?

Тя му обясни.

— Гледала ли си „Топ Гън“ с Том Круз и Кели някоя си?

— Макгилис.

— Както и да е. Истинската тренировъчна база от „Топ Гън“ бе преместена преди две години от Мирамар, Калифорния, до военноморската авиобаза недалеч от Фалън, южно от града. Именно тази база държи градчето живо. Мястото, към което си се насочила, е на половината път между града и летищата до Магистрала 118.

— И предполагаш, че е тук някъде?

— Тач е изтеглил още около триста долара от същия банкомат снощи, малко след десет. Това са две вечери поред на едно и също място. Нямам причини да вярвам, че е някъде другаде. Оставил съм няколко приятелчета да наблюдават гробището тук за всеки случай, но инстинктите ми казват, че е там.

Фогел дояде бургера и отпи глътка кола.

— Ще ти кажа после какво съм открила.

— Да не си облечена като ченге? Вероятно ще поискаш да се преоблечеш.

Фогел огледа тъмносинята си риза с копчета на яката и черния панталон.

— Какво предлагаш? Никога не съм била на подобно място.

— Нещо небрежно.

— Небрежно, схванах.

— Не секси.