Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Дънк се усмихна отново.

— Мисля, че мога…

Извъртях се, насочих трийсет и осем калибровия към гърдите на Рийд и дръпнах спусъка.

Чуха се две отчетливи изщраквания.

Първото дойде откъм револвера, понеже петлето удари празно гнездо в барабана. Второто — от пистолета в ръката на Рийд, тъй като деветмилиметровият засече.

Скочих и премазах пръстите му с трийсет и осем калибровия. Този път пистолетът гръмна. Куршумът просвистя встрани и рикошира от метална повърхност някъде из сенките.

Дънк също бе скочил. Левият му крак трепереше заради внезапното натоварване.

— Видя ли това! Видя ли това?!

Отстъпих и насочих револвера към лицето на Рийд:

— Хвърли го!

— Не мога да повярвам! — продължаваше Дънк. — Давай, Рийд, пусни пистолета.

— Мога да го гръмна в десетката.

— Няма да стане.

— Да бе!

Дръпнах спусъка. Ново изщракане. Празно гнездо. Рийд също се опита да стреля. Кухо „щрак“.

— Револверът е празен, Джак — обади се Дънк. — Скрих патрона в дланта си. Виж! — Той вдигна малкия месингов цилиндър. — Не мислех, че ще се навиеш, но за всеки случай го прибрах — не можех да те оставя да се гръмнеш!

Двамата с Рийд се взряхме едновременно в деветмилиметровия.

Дънк също погледна натам.

— Този обаче не съм го пипал. Махни тая чудесия, Рийд! Мамка му, сърцето ми ще изскочи!

Рийд неохотно свали пистолета, щракна предпазителя и прибра оръжието в кобура. Лицето му пламтеше от гняв.

Дънк се подпря на бастуна и заобиколи масата. Извади лист хартия от джоба си:

— Тя е на този адрес. Само че не знам колко още ще се задържи там.

Взех бележката и я заразглеждах.

— Сигурен ли си?

Той кимна:

— Ще видя какво мога да направя с другите. Заслужи си го. Момчетата ще те откарат обратно до колата ти. — Той се запъти към двата ескалейда отвън. — Леле! — чух го да мърмори. — Моят човек, Джак Тач. Не мога да повярвам, че наистина дръпна спусъка. — Момчето, което не може да умре, дръпна спусъка. Моят герой.

Дюи Хобсън му се изплъзваше.

Дейвид Пикфорд бе склонен да признае този факт.

За да израснеш като човешко същество, е важно да разбираш ограниченията си, грешките си и дори провалите си. И от четири години насам — откакто бе взел това решение — не успяваше да открие Дюи Хобсън. В негова защита трябва да се спомене, че досието за Хобсън, с което разполагаха „Чартър“, бе доста тъничко. Имаше и много фалшиви следи. Когато Елфрида Лийч любезно му съобщи, че Дюи Хобсън се крие в Тенеси, на половината път между Грейт Смоуки Маунтинс и платото Къмбърланд около Маскот, тя искрено вярваше, че е там. И не грешеше напълно. Дюи Хобсън наистина бе живял там — почти шест години. Но когато Дейвид и екипът му пристигнаха на мястото преди почти четири години — през април 1994 година, — той вече се бе изнесъл, оставяйки след себе си единствено празна двустайна хижа, няколко стари чинии и малко обгорели цепеници в камината.

Хобсън се бе научил да живее извън обсега на радарите. Затова и „Чартър“ не бяха успели да го открият почти двайсет години.

Дори някой да използва фалшива самоличност, оставя зад себе си разпознаваеми модели.

Човек, който обича да яде сандвичи с риба тон, няма да спре да ги обича само защото е сменил името си веднъж или два пъти. Моделите на харчене бяха като отпечатъците от пръсти. Анализите на банковите извлечения и кредитните истории бяха доста елементарен процес за организация като „Чартър“. Така бяха открили неколцина от останалите.

Проследяването на някой, който няма банкови сметки, няма кредитна история, не ползва удобствата на съвременния свят, бе съвсем различно. Някои биха казали, че е абсолютно невъзможно. Ако човек се научи да живее извън мрежата, не оставя следи, не оставя отпечатъци и се превръща в призрак. Дюи Хобсън им се бе изплъзвал — му се бе изплъзвал — именно поради тази причина. Така беше допреди няколко месеца, когато Дейвид получи просветление — вместо да се концентрира върху местата, където Хобсън е бил, и нещата, които е правил, да се съсредоточи върху тези, където би могъл да бъде и които би могъл да направи. Въпреки че страната бе огромна и пълна с кътчета, на които човешки крак не стъпва, не бяха чак толкова много местата, където човек можеше да живее извън мрежата и въпреки това да е относително близко до цивилизацията, за да си купува провизии.

Когато бяха в Държавния университет в Пенсилвания, Дюи Хобсън бе запален читател. Дейвид подозираше, че именно затова е избрал да живее като отшелник. Щом бе в състояние да се задоволява с компанията на хубава книга и да бъде щастлив, следователно можеше да живее в дупка в земята със сламен покрив и пак да му е уютно. Също както при хипотетичния човек със сандвичите с риба тон обаче, моделите на четене на Хобсън щяха да са едни и същи както в мрежата, така и извън нея. Дейвид бе казал на „Чартър“ да се съсредоточат върху това, докато той самият се зае с издирването на останалите оригинални тестови обекти и избиването им като ненужни вече лабораторни плъхове, каквито си бяха. Повечето хора вярват, че библиотеките не проследяват читателските навици на посетителите си заради поверителността. Отчасти е така. Въпросната информация се следи, но е закътана дълбоко в компютърните им бази данни, достъпни само за служителите им и за най-изкусните хакери. В „Чартър“ изкусни хакери не липсваха, така че въпросните бази за тях бяха… ами… отворена книга.