Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Като хлапе, като тийнейджър и по-късно като възрастен Дюи Хобсън бе запален почитател на Агата Кристи, Робърт Лъдлъм и Филип К. Дик. Също така бе прочел всеки уестърн, излязъл изпод перото на Луис Л’амур 22 22 Луис Диърборн Л’амур е автор на бестселъри в жанровете уестърн, исторически роман, трилър и научна фантастика. Писал е и под псевдонимите Джим Майо и Текс Бърнс. — Б.пр. . Хобсън не беше единствен, който харесваше книгите на точно тези автори. Те бяха написали някои от най-популярните романи в историята на литературата. Обаче странната комбинация между съспенс, научна фантастика и уестърн беше различна. Повечето хора се придържат към един жанр, най-много два. Малцина са тези с подобен широк спектър на интереси.

Когато „Чартър“ започна да следи за хора, заемащи книги от въпросните четирима автори едновременно, откриха Дюи Хобсън за пръв път. Криеше се в Карте дел Плайа, Ню Мексико. Беше се преместил, когато Дейвид пристигна там през 1996 година, но скоро откриха същия модел в библиотека в Уейстбърн, Върмонт. Почти го заловиха тогава. Уейстбърн бе толкова близо. Дейвид го бе изпуснал за седмица, най-много две. Това се бе случило преди малко повече от година.

През май тази година моделът се появи в обществената библиотека на Юрика, в близост до Трего, Монтана. Въпреки че бяха малка библиотека, бяха инсталирали камери за видеонаблюдение преди две години. В „Чартър“ не изпитаха особени трудности при хакването на системата. Последната известна фотография на Дюи Хобсън бе отпреди двайсет години, но нямаше как да го сбъркат, когато го видяха на камерите. Заради голямото му чело. Челото на Хобсън бе направо плашещо огромно. Дори с траперската шапка, дългата коса и брадата пак го забелязаха сравнително лесно. Дейвид изпрати екип. Документираха всяко негово движение, заснеха сивия му „Форд Бронко“ и научиха къде живее. Всеки път, когато слизаше до града от малката си хижа до езерото Марл, научаваха по нещо ново.

Дюи Хобсън нямаше да им се изплъзва повече.

Дейвид нареди на Оливър и останалите да чакат в колите. Не му трябваха. И наистина последното, което му бе необходимо, бе след него из горите да се влачат половин дузина хора, вдигайки безбожен шум. Хижата на Хобсън бе на около два километра от най-близката дърварска пътека. Както и очакваха, намериха бронкото, скрито под камуфлажна мрежа, близо до пътя. Дейвид реши да отиде сам. Когато откри първия капан, остана доволен, че е постъпил така. Някой от подчинените му със сигурност би го задействал. Забеляза още три, преди да види хижата.

В средата на малка полянка, на петнайсетина метра от езерото, се издигаше хижа от дървени трупи. В най-добрия случай бе около четирийсетина квадратни метра, но пак беше по-голяма от онази, която откриха в Уейстбърн. От едната ѝ страна бяха подредени дърва за огрев. От комина се издигаше пушек. На верандата имаше малък люлеещ се стол, разположен с лице към водата.

Столът се люшкаше бавно напред-назад.

Нямаше вятър.

Повърхността на водата бе гладка. Някой току-що бе седял в него.

Дейвид дочу звука от зареждане на пушка на няколко метра вляво от него.

— Здрасти, Дюи — изрече Дейвид, като внимаваше да не звучи заплашително. После осъзна, че на практика е невъзможно да изречеш име като „Дюи“ заплашително. — Чудесно местенце си си намерил. Толкова е спокойно тук. Виждам защо си се привързал към него.

Дюи Хобсън излезе от гората, без да се приближава. Сигурно предполагаше, че ако се приближи твърде много, Дейвид ще се опита да сграбчи цевта на пушката и да я изтръгне от ръцете му. Естествено Дейвид нямаше нужда от подобно театралничене. Но щеше да угоди на човека. Нямаше причина да го разстройва.

— Аз съм Дейвид Пикфорд.

— Хлапето на Кийт Пикфорд?

Дейвид кимна.

— И това се предполага да ме успокои по някакъв начин?

Определено не успя. Хобсън направи крачка назад.

— Знам всичко за родителите ти. Чух още тогава, когато се случи. Застани на колене.

— Доста си труден за откриване.

— Ти пък каква работа имаш да ме издирваш?

Дейвид му се усмихна.

— Изнервяш ме, Дюи. Защо не насочиш тази пушка към земята?

— Добре.

Хобсън наведе цевта надолу. Челото му се смръщи. Едната от веждите му се повдигна. Не беше много сигурен защо насочи оръжието си към земята, просто осъзна, че го е направил. Когато се опита да го вдигне, откри, че ръката му не му се подчинява.

— Защо не влезем вътре? Имаме да наваксваме доста.