Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Добре.

— Донеси и пушката.

— Добре.

Хижата бе спартански обзаведена, но приятна. Нямаше телевизор или радио. Маслени лампи вместо електрически. Импровизирана кухня заемаше цялата западна стена, а в ъгъла бумтеше готварска печка на дърва. Хобсън сигурно бе заредил нови цепеници, понеже няколко горяха с яркооранжеви пламъци и изпълваха пространството наоколо с топлина. До печката имаше кръгла маса с три стола отстрани. Масата бе отрупана с книги, списания и най-различни боклуци. Пространството пред единия от столовете бе поразчистено. Дейвид предположи, че Хобсън се храни там, в компанията единствено на гласовете, крещящи в главата му. Към отсрещната стена бе долепено легло и малко писалище. Вратата към банята бе отворена. Дейвид забеляза, че вътре има само тоалетна и мивка.

— Къде се къпеш, Дюи?

— В езерото.

— Сигурно е приятно.

— През повечето време е студено.

Въпреки че дрехите на Хобсън бяха стари и им трябваше яко кърпене, не изглеждаха мръсни. Брадата му бе буйна, но добре поддържана. Едно посещение при фризьор също не би му било излишно. Тежките му ботуши бяха солидни и изглеждаха почти нови.

Дейвид посочи стола, пред който масата бе разчистена:

— Седни, Дюи.

Хобсън се отпусна върху стола. Пушката бе в скута му. Дейвид дръпна един от другите два стола и седна до него. Заразглежда книгите.

— Имаш ли си любима?

Хобсън не се поколеба нито за миг:

— „Убийството на Роджър Акройд“ 23 23 На българските читатели романът е известен повече като „Алиби“. Това е третият роман на Агата Кристи, който представя Еркюл Поаро като водещ детектив. — Б.пр. от Агата Кристи. Страхотен край. Може би един от най-великите сюжетни обрати.

— Не съм го чел.

— А трябва.

— Знаеш ли защо съм тук?

— Предполагам, че си решил да ме убиеш — небрежно отвърна Хобсън. Ръцете му продължаваха леко да стискат пушката.

— Трябваше да умреш много отдавна.

— Предполагам.

— След онази ваксина.

Хобсън не каза нищо, само сведе поглед към пушката.

Дейвид въздъхна:

— Винаги съм си мислел колко е странен фактът, че ти сложиха ваксината. Според досието ти нямаш специални умения, никакви податки, нищо, което да оправдава включването ти в експеримента, но въпреки това ето те, наравно с останалите. Имаше ли някаква реакция, Дюи? След като ти го дадоха?

Дюи Хобсън започна да се поти. Устата му потрепна, но той не каза нищо.

— Неучтиво е да не обръщаш внимание на гостите си, Дюи. Имаше ли реакция?

Хобсън не искаше да отговаря. Дейвид прочете болката и объркването в очите му, когато думите бликнаха въпреки нежеланието му:

— Преди ваксината чувах електричеството. Постоянно бръмчене навсякъде. След нея стана много по-зле.

Дейвид се облегна назад и преплете пръсти:

— Забележително. Затова ли нямаш никаква електроника тук?

Хобсън кимна:

— Шибан шум. Понякога чак боли. Бръмчене, бръмчене, бръмчене. Трудно ми е да мисля, още по-трудно ми е да спя. Тук е тихо.

— Звучи ми като живот на самотник.

— Не че имам някакъв избор.

Дейвид потупа пушката:

— Кажи ми, Дюи, ако пъхнеш тази цев в устата си, ще успееш ли да стигнеш спусъка или ще е прекалено далеч?

— Не знам.

— Защо не опиташ?

— Добре.

Хобсън вдигна дългото оръжие, насочи го с цевта към лицето си и налапа дулото. Ръката му се плъзна надолу и намери спусъка. Наложи се да се протегне малко, но успя да го стигне.

— Чудесно, Дюи. Може да я махнеш. Имам още няколко въпроса към теб.

Хобсън свали пушката в скута си и избърса устни с ръкав.

— Имаш ли деца, Дюи?

Хобсън поклати глава.

— Сигурен ли си? Играч като теб?

— Сигурен съм.

— Защо нямаш?

— Те искаха децата. Не можах.

— Какво не можа?

— Да им дам децата си.

— Децата, които си нямал.

Хобсън не каза нищо.

— Защото, ако имаш деца и някак си не си ми казал, не си ни казал, това ще е много лошо.

Потта започваше да се стича по челото му.

— Нямам деца.

— Вярвам ти, Дюи — каза Дейвид, въпреки че не беше твърде убеден. — Има още нещо, което искам да ми кажеш, нещо наистина важно. Мислиш ли, че ще можеш?

— Аха.

— Искам да ми кажеш къде мога да открия останалите.

— Ти ги изби.

— Не всички. Последните няколко са доста изобретателни, също като теб. — Дейвид се наведе напред. — Къде са те, Дюи?

Хобсън започна да се тресе. Лицето му почервеня. Не искаше, но въпреки това проговори:

— Знам само къде е Ками. И може вече да не е там. Обичаше да е в движение.