Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Още две питиета се появиха като по магия на масата им. Този път Фогел не видя Джак да поръчва. Младежът плъзна едната чашка към нея.

Тя поклати глава:

— Не мога.

— Хайде де, на почивка сте, нали? Защото, ако шерифът не знае, най-вероятно сте на почивка. — Той вдигна чашата си: — За следващия труп!

— Знаеш ли кой ще е следващият?

— Със сигурност няма да ви кажа, ако не пиете с мен.

Той изпи уискито си и едва не изпусна чашата.

През главата ѝ мина глупава мисъл — би трябвало да не ѝ обръща внимание, но се запита: ако го напиеше, дали нямаше да се разприказва? Беше на ръба. Може би още едно, максимум две. Нямаше да бъдат законни самопризнания, но поне можеше да разбере какво се случва. Щеше да ѝ бъде от полза.

Фогел вдигна чашата, усмихна се и я пресуши.

Поръчаха по още едно.

От колоните гръмна „Fly Away“ на Лени Кравиц. Харесваше тази песен.

Тя премести стола си по-близо до Джак и се наведе към ухото му:

— Кой е следващият?

— Ами ако сте вие? Може би затова сте тук. Може би тя е искала да бъдете на това място. Откъде знаете дали вие не сте следващата?

Гласът на диджея подкани Грейс да се яви на главната сцена.

Стойката на тялото на Джак се измени. Той се напрегна.

Светлините в клуба притъмняха и един-единствен бял лъч озари сцената. Зазвуча началото на „Uninvited“ на Аланис Морисет и на сцената излезе най-красивото момиче, което детектив Джой Фогел бе виждала през целия си живот.

Не носеше нищо, освен бяла мъжка риза, разкопчана до половината, с навити ръкави, черни обувки на токчета и черни дантелени ръкавици, каквито могат да се видят в старите филми. Покриваха ръцете ѝ чак до лактите. Застана напълно неподвижно за миг. Дългата ѝ кестенява коса се стелеше по раменете ѝ, главата ѝ бе сведена. Изпод ризата започваха чифт дълги крака, виждаше се крайчето на черни дантелени гащички. Момичето затанцува и Фогел откри, че я наблюдава като омагьосана, без да отмества очи. Не видя как Джак махна на един от охранителите. Дори не видя кога мъжът се е приближил. Усети се чак когато застана зад гърба ѝ, сложи ръка на рамото ѝ и се наведе към нея, за да го чуе въпреки силната музика:

— Трябва да дойдете с мен, госпожо.

— Защо?

— Казаха ни, че носите огнестрелно оръжие в дамската си чанта.

— Позволено ми е…

Уискито очевидно я бе ударило по-силно, отколкото очакваше. Помещението се завъртя около нея. Тя си пое въздух, за да събере сили.

Охранителят обаче знаеше какво възнамерява да каже:

— Да, в щата Невада е разрешено да носите оръжие в дамската си чанта, освен ако не сте под влияние на алкохол или други упойващи вещества. А вие определено сте. Трябва да дойдете с нас, госпожо.

Друг охранител я вдигна от стола. Кога „елате с мен“ се бе превърнало в „елате с нас“?

Тя погледна Джак. Той вдигна празната си чаша и се усмихна:

— Обичам да спазвам закона до последната буква, детектив. Благодаря ви за компанията. Надявам се да сте си изкарали приятно.

Тя отвори уста, но мъжете я помъкнаха нанякъде. Единият ровеше в дамската ѝ чанта.

Наблюдавах как отвеждат детективката, докато стигнаха до коридора зад кабинката на диджея и изчезнаха. След това очите ми се върнаха на сцената, към нея.

Видях я за пръв път по-миналата нощ. Болката в сърцето ми нарастваше с всяко цъкане на часовника. Бях седнал на същата тази маса — бях я избрал, понеже бе най-близко до гримьорните. От мига, в който тръгнах от Питсбърг, на всеки завой, с всеки километър по магистралата или шосето, усещах привличането ѝ все по-силно и по-силно. Когато навлязох в Невада, с над три хиляди километра зад гърба си, се улових как натискам газта до долу, а двигателят на джипа вие отчаяно. На една отсечка в пустинята вдигнах над сто и шейсет километра в час. Не веднъж — три пъти. Насилих се да спра. Фиш за глоба с моето име върху него щеше да се появи в нечий доклад, докладите се вкарваха в компютри, а компютърните данни бяха достъпни за търсене… Видях множество бели коли, докато шофирах, но нито една не ме следваше. Исках така и да си остане. Не можех да рискувам да узнаят къде съм, къде е Стела .

В мига, в който пристигнах във Фалън, вече знаех, че Дънк е бил прав.

Беше наблизо. Усещах го.

През последните четири години, докато я преследвах из цялата страна, всеки път, когато се приближах прекалено много, усещах присъствието ѝ — като електричество, витаещо във въздуха. И ароматът на ванилия, макар да съм почти сигурен, че това вече си го въобразявах. На всички тези места долавях аурата ѝ, която обаче бавно избледняваше.