Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Пристъпих крачка по-близо.

— Обичам те, Стела. Обичам те от първия миг, в който те зърнах, преди всички тези години. От секундата, когато те видях на пейката.

— Бяхме деца.

— Знам, че и ти си го усетила. Видях картината в стаята ти. Всички онези заяждания, гадните коментари, всичко е било пълна глупост. Била е онази дъртачка, шепнеща в ухото ти. Това обаче никога не е имало значение, защото истината беше и е в очите ти. Няма значение дали сме на осем, осемнайсет или осемдесет. Всяка моя мисъл е за теб. Всяко дихание, всяка гледка, всеки звук — всичко ми напомня за теб. Чувствам се непълен без теб. Обичам те, Стела, с цялото си сърце, и знам, че и ти ме обичаш. Знам.

— Не заслужавам да обичам. Аз съм чудовище — промълви тя. Сълзите се стичаха по страните ѝ.

— Пак не са твои думи, а на онази Латрийс Оливър. Знаеш, че е така. — Приближих се още една крачка. Вече бях на няколко сантиметра от нея. — Нищо друго няма значение, само ние двамата. Нищо друго няма значение.

— Накараха ме…

Хванах я за ръка и почувствах топлината ѝ през ръкавицата.

— Погледни ме, Стела.

Тя вдигна поглед към мен.

Прекрасните ѝ кафяви очи срещнаха моите. Прокарах ръка през косата ѝ. Тя понечи да се дръпне, когато пръстите ми минаха опасно близко до кожата ѝ, но не го стори, усещаше, че съм разбрал — кожата ѝ бе онова, от което трябваше да се боя.

— Използваха те. Можеш да… правиш онова… и затова са те използвали. Само че това вече е в миналото. Няма да им позволя да те нараняват никога повече.

— Не искам да убивам никого. Не мога… Не…

Хлипанията започнаха отново, този път тихи, заровени в гърдите ми.

— Искам да престана.

— Ще намерим начин.

— Джак — прошепна тя, — дори не мога да те докосна.

— Ще намерим начин.

Стояхме неподвижно, държейки се за ръце, дълго време. Сетне я заведох до джипа. Ръката ѝ, облечена в ръкавица, все още беше в моята.

Мотел „Чеснът Мотър Лодж“ беше досами Магистрала 118, на около два километра от Фалън, между края на града и Клуб за джентълмени „Майк“. Не беше кой знае какво и именно заради това бях избрал да отседна там. Ниска двуетажна сграда, чиито най-добри времена бяха отлетели преди около две десетилетия, заобиколена от прашна пустиня, с асфалтиран паркинг, отдавна изгубил битката с безпощадното слънце на Невада. В двата края на парцела светеха две натриеви лампи, които създаваха точно толкова светлина, колкото да не бъде пропуснат мотелът, ако гледаш откъм магистралата. На покрива имаше огромен неонов знак, но в момента гореше само думата „Лодж“, а ако се съди по гръмкото бръмчене, което се раздаваше откъм нея, надали и тя щеше да изкара кой знае колко още.

След като тръгнахме от водохранилище „Хармън“, Стела ме упъти по редица странични пътища, последният от които се оказа без изход. Спряхме на около два километра от главния път, тя слезе от колата, отиде до дълбоката канавка встрани от платното и извади оттам черна платнена пътна чанта. Остави я в краката си.

— Всичко, което притежавам — изрече едва чуто.

Беше планирала да напусне Фалън веднага след като приключи с Лео Синьорели, затова бе оставила торбата тук по-рано през деня. Беше се надявала да шофира до Лас Вегас, където щеше да зареже беемвето му. Оттам щеше да прекоси страната чак до Чарлстън. Никога не бе стъпвала в Южна Каролина. Разказа ми всичко с тих, монотонен глас — огромна разлика с увереното момиче, което познавах. Момичето от нашата пейка, от басейна или дори от пилона в стриптийз клуба преди няколко часа. Завесата бе вдигната, фасадата се бе свлякла. Въпреки че и двете бяха Стела, това тук беше истинската Стела. Вече бе зарязала фалшивата самоувереност и споделяше с мен, макар и на внимателно подбрани порции. Зачудих се дали някога е разговаряла искрено с когото и да било. Беше изминала дълъг път — от пленник в онази къща до самотна бегълка. Път, който твърде добре познавах.

На паркинга на мотела бяха спрели три бели коли. Стела също ги видя, но не каза нищо. Мъж с бяла риза и униформени панталони ни изгледа откъм машината за лед. Бях в стая № 27 на втория етаж, затова паркирах до източния край на сградата, близо до стълбите, но колкото можех по-далеч от светлината.

Изчакахме мъжа с бялата риза да се прибере в стаята си (първи етаж, на три врати от западния край на сградата), преди да слезем от джипа. И двамата бяхме покрити с кръвта на Лео. Не можехме да си позволим някой да ни види. Стела ме последва и изчака до вратата, докато изровя ключа и отворя вратата.