Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Сигурно съм я гледал цял час, преди да прибера бутилката, уверен, че ако затворя очи дори за миг, тя ще изчезне. Беше толкова невероятно красива, толкова спокойна. Нямаше как да е тук с мен, но въпреки това беше тук, след всички тези години, с мен, нейния Пип, моята Стела.

Нещата щяха да почнат да се оправят. Наистина ми се искаше да вярвам. Докато бяхме заедно, всичко щеше да е наред. Молех се да е така.

Слязох долу и изпуснах гумите на всички бели коли, с изключение на онази, в която имаше някой. Отбелязах си мислено да се снабдя с друг нож при първа възможност.

Успях да легна до нея чак към пет сутринта, опитвайки се да остана буден колкото може по-дълго, но въпреки това се изключих за секунда.

И тогава се случиха лоши неща.

Сънят.

Шоколадово мляко навсякъде. По косата ми, върху дрехите ми, по пръстите и седалката. Татко крещи на Мама:

— Кейти! Не заспивай точно сега, Кейти! Остани будна!

Писък на гуми.

Автомобилни врати, които се отварят. Силен трясък.

— Готово! — казва Татко.

Още силни трясъци откъм Татко, от нещото в ръката му. Крещи на някой зад нас. Въпросният някой отговаря с друг крясък.

Разплаквам се.

Толкова ми се иска да съм голямо момче, но въпреки това плача. Дори не мога да се чуя обаче, заради трясъците.

Затварям очи само за секунда, но когато ги отварям, Татко го няма. Бе застанал до мама, до нейната врата. Не виждам къде е отишъл. Предпазните колани на седалката ми ме придържат здраво. Не мога да се обърна назад, не мога да погледна през прозорците.

Трясъците спират.

Изведнъж става толкова тихо.

— Татко?

Без отговор.

Толкова тихо.

Съвсем сам.

Мама не помръдва. Мога да видя косата ѝ, главата ѝ, отпусната на предната седалка.

Съвсем сам.

Пак избухвам в сълзи. Вратата се отваря рязко.

— Хей, приятелче, давай да те измъкваме оттук — казва Татко. — Всичко ще е наред, всичко ще се оправи. — Но и той плаче. Разбирам, че нищо няма да се оправи.

Носи ме от нашата кола до бял джип, паркиран зад нас, и ме оставя на задната седалка. През цялото време държи главата ми плътно притисната до гърдите и ми казва да не поглеждам към нищо. Аз обаче поглеждам. Виждам хора, облечени в бяло, нападали навсякъде, гърдите им покрити с червени петна. Леко се набирам нагоре, за да мога да виждам. Татко се качва на шофьорското място, обръща возилото и тръгва в обратна посока на нашата кола и на онази, която ни блъсна — същия бял джип като този. Спираме рязко и се люшваме. Едва не падам. Татко превключва скоростния лост.

— Стой мирно, Джак.

Той излиза отново и се затичва към нашата кола. Отива да вземе Мама, знам. Трябваше да го стори. Не можехме да си тръгнем без Мама. Държа се за облегалката за глава на предната седалка и виждам как той се приближава до Мама. Татко вече плаче по-силно — по-силно, отколкото аз съм плакал в живота си. Сега отново реввам. Той се навежда над нея, прегръща я и я разтърсва. Придърпва я към гърдите си и я държи така дълго време, а аз не мога да разбера защо просто не я донесе в тази кола, да я сложи на тази предна седалка, понеже и аз искам да я гушна. Когато Татко най-накрая се откъсва от нея, залита и аз си мисля, че ще падне. Той обаче се задържа на крака. Поглежда назад и вижда, че го наблюдавам. Прави ми жест с ръка да залегна. Не се подчинявам. Продължавам да гледам как влачи един от хората в бяло, налягали по земята, и го поставя на предната седалка зад волана. Мястото на Татко. Винаги той шофираше. Замъква още двама — които седяха в тази кола — до джипа, който ни блъсна, и ги поставя на задната седалка.

Пробягва около половината път към мен, преди да ми изкрещи да залегна. Този път изпълнявам, но не и преди да го видя как пали клечка кибрит и я мята в някаква локвичка на земята. Не залягам, понеже ме е накарал, или понеже така съм искал. Просто падам от силата на експлозията, която последва.

Събудих се от трясъка на гръмотевица. Тялото ми бе плувнало в пот.

Слънцето бе изгряло, но едва се виждаше от буреносните облаци на пустинята. Дъждът чукаше по стъклата.

Стела я нямаше.

Чаршафите от нейната страна на леглото бяха отметнати встрани. Мястото, където бе лежала, бе студено.

— Стела?

Никакъв отговор.

Проверих първо в банята, но не беше там. Ръкавиците ѝ ги нямаше. Черната ѝ платнена чанта също бе изчезнала.

Телефонът иззвъня. Рязък, остър звук. Загледах се в него, преди най-накрая да се пресегна и да вдигна слушалката. Не казах нищо, но чух как някой диша в другия край на линията. После се дочу мъжки глас: