Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Джак?

Дънк.

— Да.

— Добре ли си? Гласът ти звучи странно.

Не съм добре.

Ама никак даже.

— Не мога да говоря в момента. Какво искаш?

— О, мамка му! Значи ли това, че си я открил? Там ли е в момента? Успя ли да…

Срязах го:

— Какво искаш, Дънк?

Той издиша шумно.

— Моят герой. Дърпаш всякакви спусъци тази седмица. Браво на теб.

— Затварям.

— Чакай малко. Един от моите откри един от твоите.

— Кой от всичките?

— Ками Брадъртън. Само че вече не се казва така. Вече е Фей Моук. Сменяла си е името половин дузина пъти през годините, мести се из цялата страна.

Притиснах слушалката по-плътно към ухото си:

— Чакай малко, тя жива ли е?!

— Не трябва ли? Защо ще ме караш иначе да я издирвам?

Списъкът с имената от Държавния университет беше до телефона, върху годишника. Моят екземпляр от „Големите надежди“ бе изчезнал. Сигурно Стела го бе взела със себе си.

— Имаш ли адреса ѝ?

Той ми го продиктува. Взех химикалката и го записах върху най-горния лист на един бележник с логото на мотела, който стоеше до телефона.

Кармел, Калифорния.

— Имам и друго за теб. Чувал ли си за нещо, наречено „Чартър“?

— Не, защо?

— Из града са се разщъкали някакви хора, които се опитват да те издирят. Моите прибраха един от тях и си поговориха с него. Отначало твърдеше, че ти е стар приятел, но след като се опознаха взаимно, изведнъж красноречието му се развихри. Каза им, че е от някаква групировка на име „Чартър“ и че е наистина важно да те открие.

— Поговорихте си с него, а?

— Аха. Побъбрихме си мирно и кротко. Моите хора казват, че носел шестзаряден револвер „Колт Анаконда“. Не е майтап работа. Дори не си правел труда да го крие. Просто го бил затъкнал в колана под палтото си, в стил „Дивия Запад“.

Наострих уши:

— Палто ли? Какъв вид палто?

— Откъде да знам? Да не мислиш, че съм моден гуру?

— Какъв цвят е било палтото?

— Не знам. Ако е важно, ще питам Рийд, като го видя.

— Важно е.

— Добре. — Той понижи глас: — Хей, Джак? Тя спи ли в момента? Що не я мушнеш и заради мен? От това, което съм чувал, тя е…

Затворих, откъснах листа с адреса и го тикнах в джоба си.

Ако Ками е още жива, може би и останалите са живи. Вратата се отвори и Стела влезе в стаята. Беше вир-вода, а лицето ѝ бе смъртно бледо.

— Трябва да тръгваме.

Издишах шумно.

Тя затвори бързо вратата зад себе си, отиде до прозореца и попривдигна завесата. Ръката ѝ отново трепереше. Погледнах над рамото ѝ.

Дъждът валеше като из ведро. Плътната водна завеса отскачаше от напукания тротоар.

Белите коли вече бяха шест. Една препречваше изхода на паркинга. Още една бе спряла точно зад джипа ми. Още три бяха разпръснати тук-там. Един бял „Кадилак Ескалейд“ на средата на паркинга. Две от вратите му бяха отворени. До вратата на шофьора стоеше мъж, когото не успях да разпозная. Към ухото му бе долепен мобилен телефон, без да му прави впечатление изсипващият се порой. Дългият му бял тренчкот бе закопчан плътно догоре.

— Тъкмо слагах багажа си в джипа. Ескалейдът дойде, когато бях на стълбите. Не мисля, че ме забелязаха.

— Видя ли други хора?

Тя поклати глава.

— Само двамата в кадилака. Но все някой е шофирал останалите коли.

Ножът ми бе на дъното на „Хармън“. Не разполагахме с други оръжия.

Огледах стаята, отидох до скрина, отворих чекмеджето и извадих бутилката „Мейкър’с Марк“. Бе останала около една трета. Отвъртях капачката и я метнах настрани, откъснах ивица плат от една от калъфките на възглавниците, навих я на руло и я тикнах в гърлото на шишето.

— Трябва ми кибрит — казах аз, докато отварях другото чекмедже. Вътре имаше само една вехта Библия.

— Видях някъде тук. — Стела се приближи до едното нощно шкафче, грабна кибритчето изпод мръсния пепелник и ми го подхвърли. — Ще стане ли при този дъжд?

— Нямам представа.

Тикнах годишника в раницата си и я преметнах през рамо.

— Другата книга у теб ли е?

Тя кимна.

Вратата се отвори с трясък. Стела изпищя остро.

Вътре нахлуха двама мъже. Движеха се светкавично, приклекнали. Единият стискаше деветмилиметров пистолет. В ръцете на другия имаше пушка. И двамата бяха облечени в бяло. Без да мисля, пуснах бутилката с уиски на земята и се засилих към мъжа с полуавтоматичното оръжие. Рамото ми се вряза в стомаха му и го запрати към другия мъж. И тримата се изтърсихме пред вратата и паднахме върху бетонната алея. Забих лакът в челюстта на мъжа с пистолета. Той обърна очи. Грабнах оръжието му и се извърнах към онзи с пушката, който тъкмо се мъчеше да отблъсне отпусналото се върху него безжизнено тяло и да се изправи.