Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Револверът на Кейли изщрака. Беше свършил патроните.

— Не успях да те улуча, нали?

Проповедника ритна вратата. Кейли изпищя. Беше седнал на тоалетната чиния със спуснати до глезените панталони. Куфарът му бе на пода до него. Мъжът бе стиснал носа си с ръка, между пръстите му се процеждаше кръв. Пусна празния револвер, когато видя валтера на Проповедника. Кимна към куфара:

— Всичко е вътре. Плюс едни допълнителни двеста и осемдесет хиляди, спестени през годините. Вземи ги. Задръж ги за себе си или им ги върни, не ми пука. — Гласът му звучеше носово. — Просто… просто го направи бързо, става ли?

Проповедника прибра пистолета си в кобура. Очите на мъжа върху тоалетната чиния светнаха.

Проповедника постави двете си ръце — едната с ръкавица, другата не — от двете страни на главата на Кейли и с едно бързо движение пречупи врата му. Мъжът се свлече напред. Ръцете му безволно виснаха отпуснати покрай тялото му. Очите му помътняха, а езикът му се подаде от ъгълчето на устата му.

Проповедника го облегна до стената така, че едрият мъж да не се прекатури скоро, сетне се измъкна от кабинката и затвори съсипаната врата колкото можеше.

С куфара на Лони Кейли в ръка се върна в източната чакалня. Телефоните продължаваха да звънят. Наоколо се бе насъбрала тълпа зяпачи, които от време на време вдигаха някоя от слушалките, след което я окачваха обратно.

Той сграбчи най-близката със свободната си ръка:

— Връщам момичето и край, разбрахме ли се?

От другия край на линията се чу въздишка:

— Вече не е толкова просто, Далтън.

— И защо?

— Смятаме, че Дейвид е успял да открие Ками.

Сърцето на Проповедника прескочи един удар.

— О, мамка му!

Телефоните изведнъж спряха да звънят.

— Търсят те по телефона.

Фогел отвори очи и веднага пак ги затвори. Ярките флуоресцентни лампи в тясната килия, в която я бяха натикали ченгетата от Полицейското управление на Фалън, изобщо не помагаха да озапти лудешкото туптене, което усещаше вътре в главата си. Възглавницата, която ѝ бяха дали, също не вършеше работа. Все едно някой бе натъпкал в една торба купчина елементи от конструктор „Лего“ и я бе провъзгласил за възглавница. Два пъти през нощта я запраща на пода, предпочитайки матрака, в който имаше значително по-малко буци, и металната рамка на предоставеното ѝ легло.

Поне не бяха заключили килията. Беше им благодарна за това, макар да не се заблуждаваше, че може по всяко време да излезе и да си тръгне. Бяха го подчертали доста дебело.

Колегиалност, както ѝ бяха казали. Под влияние на алкохол сте и носите оръжие. Нарушили сте закона. Но няма смисъл да ви обвиняваме и да съсипваме кариерата ви. Ченгетата винаги носят пистолети. Наспете се, поизтрезнейте, ситдока ще го пишем сутринта.

Фогел си спомни как се бе втренчила в полицая, изрекъл тези думи. Хлапето бе на не повече от деветнайсет и тежеше не повече от четиресет и пет килограма. Единственото, което пречеше на униформените му панталони да се свлекат, беше коланът с пистолета. Подозираше, че може би под ризата му се крие чифт тиранти, но не посмя да пита.

„Полицай Мичъл Джън“, пишеше на табелката на гърдите му. Сам зад бюрото по време на нощната смяна. Прецаквация , помисли си тя. Освен че си прекалено дребен, за да изплашиш когото и да било, какво си направил, че да те прецакат толкова жестоко?

Ситдока? — заекна тя.

Ситуационния доклад, госпожо.

Ооо!

Във великата Пенсилвания ги наричаме само „доклади“, писарушка такава.

Тогава я въведе в килията — при тънкия матрак и възглавницата „лего“. Тя притвори очи и се замоли на Господ стаята да спре да се върти, преди вечерята ѝ да реши да излиза.

— Госпожо? На телефона.

Фогел извърна глава към решетките, седна на леглото и зачака главата ѝ да се кротне малко. Изправи се, прекоси двата метра, които я деляха от вратата, осъзна, че е боса, видя обувките си до леглото, понечи да се върне, ала се отказа. Мислите ѝ минаваха със забавена скорост през мозъка ѝ, който бе с консистенция на желе, горе-долу правеше връзка между нещата, но оперираше в най-добрия случай с четиресет процента от капацитета си.

Фогел взе слушалката и я задържа на около сантиметър до ухото си. Достатъчно трезва бе, за да се сети за всички останали уши, които вероятно я бяха докосвали, и бе уверена, че за нищо на света не желае да обменя биологичен материал с тях.

— Ало?

— Как е главата, Фогел?