Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Не е кой знае какво — казах.

Стела огледа стаята. Двойно легло, провиснало по средата, измачкана завивка на цветя върху него. Зелен мъхест килим на пода, жълтеникавокафяви плочки в задния край до мивката и по коридора към малката баня. Върху стените — три постера на коне. Бях оставил празна бутилка „Джак Даниъл’с“ на нощното шкафче и ми се прииска да не е там. Останки от опаковка с дванайсет бири „Корс Лайт“ се въргаляха до пластмасовото кошче за боклук с празните бирени шишета вътре. Дръпнах завесите и окачих табелката „Моля, не безпокойте“ на бравата. Заключих вратата и сложих веригата. Ако някой искаше да влезе, нямаше да бъде кой знае колко затруднен, но пък беше по-добре от нищо.

Дръпнах крайчето на завесата и огледах паркинга. Очите ми скачаха от една бяла кола на друга.

— Не са те.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Не всяка бяла кола е тяхна.

Някак си това не успя да ме успокои.

— Имаш ли нещо подготвено в Южна Каролина? Квартира?

Тя поклати глава.

— Мисля, че сме добре тук засега, но трябва да тръгнем утре сутринта, колкото се може по-рано. Не бива да сме тук, когато открият Лео. А и вчера имаше само една бяла кола. Може и нищо да не е, както каза, но по-добре да сме в движение.

Стела не ме слушаше. Когато се обърнах, я видях да стои пред огледалото над умивалника. Беше събличала дрехите си в движение, оставяйки следа зад себе си.

Зяпнах.

Стела, останала само по черен дантелен сутиен и бикини в тон с него, прибели очи:

— Виждал си ме гола, Пип. Няма смисъл да се правиш на срамежлив. Трябва да си взема душ. Кръвта му е в косата ми. Това обикновено не се случва.

С тези думи тя пристъпи в малката баня и затвори вратата зад гърба си. Миг по-късно чух водата да шурти.

Събрах празните бутилки и ги изхвърлих в контейнера в опит да поразчистя стаята, преди да приключи.

Към трите бели коли на паркинга се бе присъединила четвърта. Бял „Форд Ескорт“. Вътре нямаше никой.

Когато Стела излезе от банята, увита в бяла хавлия и неизвестно как отново ухаеща на ванилия, бързо смъкнах мръсните си дрехи и също се изкъпах. Изпускащата пара вода бе фантастична. Стоях вътре повече, отколкото бе необходимо, търках ли, търках, докато кожата ми порозовя и докато не видях и последната частица от Лео Синьорели да изтича в канала.

Когато излязох, видях, че Стела се е преоблякла с тениска, която ѝ бе твърде голяма. Беше изпрала черните си ръкавици на ръка в мивката и ги бе проснала да съхнат на ръба на масата.

Седеше на края на леглото. Стройните ѝ голи крака бяха кръстосани под нея.

— Прибрах в един чувал старите ни дрехи. Трябва да ги изхвърлим някъде утре. Не тук обаче.

Бях оставил раницата си на пода до банята, до черната чанта на Стела. Сега я нямаше.

— Виждала ли си ми…

— Какво е това?

Държеше писмото от нейните родители до моите. До нея лежеше отворената ми раница.

— Прочети го.

— Какво е?

Измъкнах едно долнище на анцуг от раницата си, нахлузих го под хавлията, метнах кърпата на пода и седнах до Стела.

— Съседката ми го даде точно след като леля ми почина. Мисля, че го е писал баща ти.

— Родителите ни са се познавали? Защо никога не си ми го показвал?

— Опитах. Донесох го с мен, когато дойдох да те видя онази година, чакай да видим кога беше… еха, 1993-та, преди цели пет години… Теб обаче те нямаше. Само онази Латрийс Оливър. Именно тогава ми даде писмото ти — онова същото, което ти показах. След това не съм те срещал.

Стела прочете писмото отново. Пръстът ѝ се плъзгаше по ръба на хартията.

— Баща ми го е писал. Почеркът е неговият. — Тя се замисли. Очите ѝ блестяха. — Никога преди не съм виждала почерка му. Аз… нямам нищо, което да е останало от родителите ми. Той звучи толкова… параноичен.

— Помниш ли ги?

Тя поклати глава:

— Най-ранните ми спомени са за Латрийс Оливър, за няколко бавачки, за персонала в къщата… Нищо за родителите ми.

— Оливър нищо ли не ти е разказвала за тях?

— Само — че са загинали в жестока автомобилна катастрофа, когато съм била съвсем малка. Каза, че били близки и затова са я назначили за мой настойник.

— Казаха ми, че и моите родители са загинали в автомобилна катастрофа.

— Само че не са, нали?

Свих рамене и ѝ разказах за гроба на баща ми — за онова, което открих вътре. Казах ѝ, че може би той е жив.

— Изровил си гроба на баща си?! — ококори се тя. — Еха, моят Пип не е чак толкова плашлив, за какъвто го мислех! — Очите ѝ се разшириха още повече: — Мислиш ли, че и моите родители може да са живи?