Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Тик… так .

Тик… так .

— Потъваш все по-надълбоко и се изключваш. Потъваш все по-надълбоко и се изключваш. Потъваш все по-надълбоко и се изключваш напълно в топлината, която те обгръща — говореше тя отдалеч и повтаряше: — Топлина и спокойствие, одеяло, уютно и…

Когато отворих очи, Кайли ми бе обърнала гръб и говореше по телефона. Свалих слушалките.

— … не съм се съгласявала на това — каза тя на невидимия си събеседник.

— Кайли? — изрекох. Гърлото ми бе пресъхнало.

Тя се извърна. Очите ѝ бяха широко отворени. Прекъсна разговора.

Изправих се и седнах на леглото. Ръцете и краката ми тежаха, все едно се събуждах от дълбок сън. Само че не си спомнях да съм спал.

Прозорецът зад окачената хавлиена кърпа бе тъмен. А бяхме започнали по обяд.

— С кого говори?

В устата ми се зарея едва доловим странен вкус, след което изчезна.

Шоколадово мляко ?

— Проработи ли?

Очите на Кайли се присвиха. Тя взе белия анорак и го облече.

— Трябва да отида до библиотеката. А ти трябва да си вървиш.

Намръщих се:

— Каза, че е на съквартирантката ти.

— Трябва да си вървиш. Не съм се съгласявала на това. — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — И то веднага.

Изправих се и вдигнах телефона:

— На кого се обади?

Тя се пресегна и отвори вратата.

Натиснах „(*)69“ за повторно набиране на последния избран номер. Чу се само един сигнал „свободно“.

— Задръж го там. Идвам след малко — изрече мъжки глас.

Уили .

Откъм вратата Кайли пророни:

— Махай се, Джак.

— Какво казах под хипнозата?

— Върви си, или ще викам!

Диктофонът все още бе върху леглото, до възглавницата. Взех го. Вътре нямаше касета.

— Къде е записът?

— Ще пищя. Кълна се, ще пищя!

— Мамка му! Какво казах?! — креснах.

Тя запищя. Острият звук изпълни стаята. Запратих диктофона в стената, блъснах я встрани и се затичах по коридора, проследен от дузина онемели от изненада погледи.

Излязох от „Гиъри Хол“, прекосих вътрешния двор и се запътих към редицата с телефонни автомати пред „Финдли Комънс“. Набрах номера на апартамента в Мифлин. Даваше заето. Затворих и набрах отново. И отново.

Когато най-сетне даде „свободно“, Уили вдигна след едно-единствено позвъняване.

— Ало?

— Защо тя ти се обади, Уили?

Кратко мълчание.

— Къде се губиш, Джак?

— Бях в ресторант „Арби’с“.

— Няма те ден и половина.

— Имаше опашка.

— Пил ли си?

— Защо ти се обади Кайли, Уили?

— Притесняваше се за теб. Всички сме разтревожени, Джак. Това е всичко. Познаваме се от студентския съвет. Тя знае, че сме съквартиранти. Каза, че си изникнал на прага ѝ, приличащ на оживял мъртвец и смърдящ още по-зле. Каза, че успяла да те успокои и после ми звъннала. Пил ли си, Джак? Не трябва да напускаш кампуса, без да ми се обадиш. Ако си пил, кажи ми. Ще ти помогна. Ще ти помогна да преодолееш всичко, също както в Питсбърг.

От мястото, където бях, се виждаше входът на „Гиъри“. Докато говорех, се оглеждах за Кайли.

— Казвай на Матео каквото искаш. Не ми трябва детегледачка.

Уили понижи глас:

— Идваха полицаи. Търсеха те, Джак. Нещо се е случило с дамата, която живееше в апартамента срещу теб на Брентууд. Казах им, че двамата с теб сме били цяла нощ в библиотеката. Прибери се, Джак. Кажи ми какво става.

Чух нещо по телефона. Тихо, почти неразличимо. Шепот? Друг глас ?

— Има ли някой в апартамента с теб, Уили?

— Какво? Не. Разбира се, че не.

Този път бях сигурен, че го чух. Женски глас.

От другата страна на вътрешния двор, до „Маккийн Хол“, забелязах момиче с бяло палто. На пейката до лабораторията по биомеханика зърнах момче с тъмна коса и очила, облечено с дълго бяло непромокаемо яке. В ръцете си държеше книга, но не прелистваше страниците.

Затворих.

Бързо прекосих квартала и на половината път към студентския съвет изтеглих всички пари от сметката си — малко под три хиляди долара.

Двама от хората на опашката носеха бели палта. Опитах се да не гледам към тях.

Качих се в колата си и подкарах извън кампуса. По едно време ми се стори, че видях бял джип, който ме следва, затова се качих на Шосе 26, после по магистралата към Ламонт, после направих обратен завой на паркинга на магазин „Съркъл Кей“ и продължих отново на запад. Белият джип отпраши на изток. Продължих да наблюдавам внимателно в огледалото за обратно виждане, но не забелязах друг. Карах по Шосе 26 до Магистрала 99 и след двайсетина минути спрях на „Макдоналдс“ до Порт Матилда. Поръчах си „Биг Мак“, големи картофки и кола и седнах до прозореца, откъдето можех да наблюдавам преминаващите коли. Умирах от глад, но докато усещах как всяка хапка се приземява в плувналия ми в киселини стомах, бях почти уверен, че не след дълго ще излезе, откъдето е влязла. Някак си обаче успях да не повърна. Три бели превозни средства спряха на паркинга през това време — „Тойота Камри“, „Джип“ и някакво комби. Нито един от хората вътре не беше облечен в бяло.