Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Щеше му се да беше видял как се случва. Прощалният подарък на Стела, преди да изчезне един Господ знае къде. Кратко докосване — най-вероятно е било необходимо само толкова. Подобно на рак, който прогаря кожата ѝ, посят в пръста ѝ и разраснал се по цялата ѝ ръка. Беше виждал Стела да го прави и преди. Винаги бе намирал тази нейна дарба за запленяваща. Когато бе по-малка, нямаше чак толкова контрол, но с времето нещата явно се бяха подобрили доста. Можеше да убие Оливър, но не го стори. Вместо това я бе накарала да страда.

Струваше му се прекрасно.

— Просто го отсечи. Проклетото нещо отдавна е мъртво. И смърди, та се не трае.

Знаеше, че няма да го направи. Щеше да си я пази, докато цялата сбръчкана ръка не паднеше от само себе си. Упорита старица беше. За него това бе белег на слабост. Ако Стела бе причинила подобно нещо на неговата ръка, щеше да си я отреже сам, директно, пред всички. Нямаше обаче как да се случи. Беше много внимателен.

— Когато си я върнем, ще я накарам да си плати — каза Оливър.

— Когато аз я върна, може би ще ти позволя .

Когато се върнах, вече беше малко след единайсет по обяд. Не се прибрах направо в апартамента си на Мифлин. Вместо това намерих едно местенце за паркиране на Биглър Роуд, прекосих вътрешния двор пеша и се качих на втория етаж на „Гиъри Хол“.

Стоях нерешително до вратата почти минута. Покрай мен минаваха момичета, които ме гледаха с любопитство и си шепнеха нещо. Някои бяха напълно облечени, други се разхождаха по хавлии и джапанки. По принцип на този етаж момчета започваха да се появяват значително по-късно през деня.

Почуках. Кокалчетата на дясната ми ръка бяха ожулени и покрити с белези.

Вратата се открехна няколко сантиметра и през процепа надникна Кайли. Едното ѝ око все още бе затворено, косата ѝ беше разрошена. Очевидно я бях събудил.

— Искам да ме хипнотизираш — избълвах на един дъх, като криех изранените си ръце в джобовете.

Кайли постоя известно време неподвижно, примлясна с устни и се прозя:

— Кой си ти?

— Джак. Джак Тач. Не ме ли помниш?

Тя отвори и другото си око и се почеса по страната.

— А, да, момчето с пепсито. От партито с топенето на снега.

— Можеш ли да ме хипнотизираш?

Тя се прозя отново:

— Можеш ли да дойдеш по-късно? Не съм спала от сто години. Цяла нощ съм чела за теориите на Юнг за егото и в момента единственото, което искам да изучавам, е несъзнателното — в леглото си.

— Трябва ми сега.

— Точно сега? Точно в този момент?

— Моля те.

Тя открехна вратата още няколко сантиметра и пак се прозя. Беше с фланелка на „Гънс ен’ Роузис“ и розови бикини.

— Ще ми е необходимо препитание, както и три минути, за да се приведа във вид, приемлив за полупублично представяне. В края на коридора има автомат за закуски.

— Какво искаш…

Преди да довърша, вратата се хлопна.

Открих автомата и купих две десертчета „Кит-Кат“, един „Сникърс“ и две чашки кафе. Върнах се в стаята ѝ, като внимателно балансирах с покупките. Вратата бе открехната. Бутнах я с крак и влязох. Кайли седеше на ръба на леглото, заровила лицето си в ръце. Беше се сресала и бе нахлузила чифт къси панталонки.

Без да вдига поглед, попита:

— Относно онова, което се случи онази нощ… Бях пияна. Имам предвид — много пияна. Обикновено не каня случайни момчета в стаята си току-така. Не е характерно за мен. Не искам да си мислиш, че съм такова момиче.

— Не съм… тоест, не си мисля. Няма проблем.

Тя се пресегна и взе едното кафе.

— Ще ми подадеш ли захарта? Зад тебе е.

Стаята в общежитието не беше кой знае колко голяма — около три на три метра. До едната стена имаше две единични легла, до вратата — малък скрин, а под прозореца, покрит с хавлия, за да не влиза светлина — сгъваема масичка, която служеше за импровизирана кухня.

Оставих всичко на масата до микровълновата и до купата със стотици пакетчета кетчуп, майонеза и горчица, най-вероятно отмъкнати от местните заведения за бързо хранене. Захарта беше в голям пластмасов съд. Подадох ѝ го. Кайли изпи една трета от кафето на един дъх, допълни чашата със захар, разбърка го с пръст и отново отпи.

— Кафето от автоматите е мътна водица, но мисля, че от колежа добавят кофеин. Знаят какво му трябва на човек. Вече усещам как лампите във фабриката светват една по една.

В ъгъла на стаята имаше захвърлен бял анорак. Кимнах към него:

— Твой ли е?

— На съквартирантката.

— Тя къде е?