Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Прекосих коридора, отключих и влязох.

— Госпожо Лийч? Аз съм, Джак Тач. Влизам, да знаете.

Последният път, когато бях стъпвал в апартамента на госпожа Лийч, беше преди година, с Герди. Оттогава насетне купчините вестници бяха продължили да растат и маневрирането между тях бе доста трудно. В спалнята светеше.

— Госпожо Лийч? Аз съм Джак, от отсрещния апартамент. Знам, че днес не е ден за пазаруване, но трябва да говоря с вас. Чуках, но не ми отговорихте, затова си отключих. Будна ли сте?

Докато си проправях път сред цялата бъркотия, започвах да се тревожа да не би нещо да не е наред. Госпожа Лийч рядко имаше посетители. Ако получеше удар или инфаркт, дори да се спънеше и паднеше, можеше да минат дни, преди някой да я открие. Може би дори седмици. Доколкото знаех, единственият ѝ контакт с външния свят бе седмичното пазаруване.

Открих я жива и здрава, седнала на ръба на леглото.

Лицето ѝ бе плашещо бледо. Бръчките по него изглеждаха, сякаш някой ги бе издълбал с длето в плътта и. Когато влязох, ме изгледа с немигащи очи. Лявата ѝ ръка бе сграбчила част от одеялото и го бе свила на топка. Дясната бе скрита някъде между чаршафите. Беше облечена с нощница, подобна на онези, които носеше Леля Джо — плисенца, дантели и коприна, открадната от нечий килер през седемдесетте. Беше боса и пръстите на краката ѝ опираха о паркета.

— Госпожо Лийч, добре ли сте?

— Добре, да… — изрече тя, след което отново потъна в мълчание. Устните ѝ обаче продължаваха да се движат беззвучно.

Да не бе получила удар?

На нейната възраст всичко беше възможно. На колко бе? Седемдесет? Осемдесет? Нямах представа. Обзе ме чувство на вина. Би следвало да зная. Тази жена практически ме отгледа заедно с Леля Джо, но въпреки това знаех толкова малко за нея.

— Искате ли да повикам лекар?

Тя не отговори, само продължи да гледа невиждащо напред, устните ѝ трепереха.

Щракнах с пръсти пред лицето ѝ. По пода се посипаха люспици мръсотия.

— Познахте ли ме, госпожо Лийч? Знаете ли кой съм аз?

— Знам какво ще се случи след това — по-скоро пропя, отколкото изговори, тя. Гласът ѝ бе тъничък, като на малко момиче. Устните ѝ се изкривиха в кратка усмивка, след което отново се изопнаха. Тя продължи: — Ти си Джак Тач, син на Едуард Тач и Кейтлин Гарджъри, момчето от апартамента отсреща, онзи, който ми носи покупките. Крадецът на книги. Това си ти.

Гарджъри . Моминското име на майка ми.

Протегнах към нея годишника и го отворих на страницата с нейната снимка.

— Познавате ли тези хора, които са оградени с кръгче? Вижте — ето я майка ми, ето го баща ми, бащата на Стела — Ричард, и майка ѝ, Ема…

— А, Стела… — каза тихо тя. — Красива като розова пъпка. — Очите ѝ се взряха в далечината. После добави без видима връзка: — Двайсет и седем.

— Двайсет и седем какво? — Прелистих страниците, когато стигах до оградена снимка, поднасях годишника към лицето ѝ. — Отбелязани са тринайсет души. Кои са те? Познавате ги всички, нали? Защо са оградени?

Погледът ѝ отново стана празен.

Показах ѝ надрасканите посвещения. „Хей, Еди, взети се подстрижи, бе! Джийн Гласпи“ . Снимката на Джийн Гласпи не беше оградена. Бях проверил.

— Това е годишникът на баща ми. Еди. Не е в гроба си. Къде е? Знаете ли? Какво се е случило с него? Защо ми е оставил този годишник? Защо е оградил тези фотографии? Кои са тези хора? — Прелистих до края, където бе нейната снимка, и ѝ я показах. — Знам, че знаете!

Изкрещях последните думи, без да мога да контролирам адреналина, който кипеше из тялото ми. Книгата се тресеше в ръцете ми.

— Три — прошепна тя.

Пистолетът се появи изневиделица — черен къс метал в дясната ѝ ръка, издърпана изпод чаршафите. Натика го толкова надълбоко в гърлото си, та за миг си помислих, че се опитва да го погълне. Палецът ѝ опъна назад ударника и…

Видях как задната част на главата ѝ експлодира и се разпиля върху леглото, частици от секундата преди да чуя експлозията, причинена от напускащия дулото куршум. Усетих лек въздушен полъх върху лицето си. Всичкият въздух изчезна от стаята. Оглушителният гърмеж бе последван от още по-силен звън в ушите ми.

Госпожа Лийч остана неподвижна за момент, със застинал, леко изненадан поглед. След това се свлече напред и падна на пода.

Излязох заднешком от стаята, после и от жилището, прекосих коридора, за да стигна до моя апартамент, и затворих вратата колкото можах по-бързо. Опитах се да си поема въздух, имах нужда да си поема въздух, ала нощта, изглежда, бе решила да не ми оставя нито миг покой.