Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Колко секунди има в три часа, Елфрида?

— Десет хиляди и осемстотин.

— Беше удоволствие да те познавам, Елфрида.

— И аз теб, Дейвид.

Тримата неканени гости изчезнаха, оставяйки вратата на спалнята ѝ отворена. Чу как ключалката на входната врата изщраква. Нямаше представа откъде имат ключ.

Елфрида Лийч продължи да седи на ръба на леглото напълно неподвижна. Започна мислено да отброява секундите — десет хиляди и осемстотин, десет хиляди седемстотин деветдесет и девет, десет хиляди седемстотин деветдесет и осем… Будилникът върху нощното шкафче бръмчеше в ритъм с нея, а звукът от почукването на пластмаса върху пластмаса отмерваше всяка отлитаща минута.

Лопатата издрънча върху капака на дървения ковчег на баща ми малко след три сутринта. Четвърт час по-късно вече бях разчистил цялата повърхност. Въпреки че бях само на четири години, когато почина, си спомнях този ковчег. Черното дърво бе полирано така, че чак сияеше. Можех да видя разкривеното си отражение в лака от мястото си до Леля Джо на предната редица. Някой бе сложил роза отгоре. Спомням си, че бях сигурен, че Леля Джо ще изхвърли цветето, понеже върху ковчега на Мама нямаше нищо. Тя обаче не го изхвърли.

Черното сияние отдавна го нямаше. Голата дървесина се показваше през дупките в лакираното. Пантите и ключалката бяха ръждясали. Дървото бе започнало да гние, затова бе достатъчно съвсем леко да натисна с лопатата, за да се откъртят винтовете и ключалката да отскочи.

Кой сложи цветето там, Лельо Джо?

Някой задник.

Ако бях спрял дори за миг, бях сигурен, ще няма да съм в състояние да продължа, затова не си позволявах да спирам, дори не си позволявах да мисля. Вместо това се наведох в малкото пространство, което бях изкопал, и забих върха на лопатата в цепнатината под капака на ковчега. Дъждът беше спрял, но въпреки всичко обувките ми бяха подгизнали. Когато натиснах лопатата с цялата си тежест, водата се процеди между пръстите на краката ми. Зачудих се какво ли би станало, ако потъна в тази кал и изчезна в земните недра.

Капакът на ковчега се отвори със звучно „пук“ . Свежият въздух нахлу вътре в мига, в който застоялият от вътрешността се устреми навън. Този звук бе единствен, ако не се брои гръмкото ми вдишване и издишване.

Хвърлих лопатата настрани и задърпах капака на ковчега на баща ми.

Не съм сигурен кога точно очите ми се бяха затворили, но сега не искаха да се отварят. Принудих ги и най-накрая събрах кураж да погледна във вътрешността.

Баща ми не беше вътре.

Не мисля, че очаквах да го открия там. По някое време, докато копаех, започнах да си казвам, че няма да е там, и докато си го повтарях като мантра, усетих, че става по-лесно да копая, да пълня лопатата с пръст и да продължавам надолу и надолу. Когато видях празния ковчег обаче, избухнах в сълзи и се свлякох в дупката. Джинсите ми се просмукаха с кал и дъждовна вода. Ръцете ми бяха вкопчени в страничните дъски на ковчега, тялото ми се тресеше неудържимо, а в съзнанието ми се въртяха толкова много мисли едновременно, че не намирах смисъл в никоя от тях.

Зарових лице в мръсните си длани и се разплаках. Всички емоции от последните часове търсеха начин да излязат на повърхността.

Когато най-сетне се насилих да погледна отново в ковчега, се убедих, че баща ми никога не бе лежал там. За разлика от дървото отвън, сатенената обвивка вътре изглеждаше чисто нова, само леко пожълтяла от изминалото време под земята, предпазена от херметично затворения капак. Там, където би трябвало да е главата на погребания, имаше малка възглавничка, върху която нямаше вдлъбнатина, каквато би следвало да има, ако в ковчега бе имало човек.

Кашонът бе поставен в средата.

Същият кашон, който бях видял баща ми да дава на Леля Джо.

В картонената кутия имаше две книги. Годишник от Държавния университет в Пенсилвания за 1978 година и издание с меки корици на „Големите надежди“.

Нищо друго.

Абсолютно нищо друго.

Искаше ми се да крещя. Ако не ме беше страх, че някой ще ме чуе, със сигурност бих се развикал.

Не съм сигурен какво точно очаквах да намеря вътре, но определено не беше това .

Тревожността, страхът и несигурността, които ме бяха завладели преди, бързо се превърнаха в гняв и разочарование.

Трябваше да има нещо друго. Какво, по дяволите, се предполагаше да правя със стар годишник и поредния екземпляр от проклетата книга на Дикенс? Защо някой би положил такива огромни усилия да скрие нещо толкова обикновено?