Джей Баркер - Сърца за изгаряне

И как така е в спалнята ми?

Елфрида Лийч гледаше ръкохватката на трийсет и осем калибровия на ръба на скрина. Искаше да си пробие път през тези хора, да хване пистолета и да ги избие до крак. Но не можеше да помръдне. Тялото ѝ не се подчиняваше.

— Защо не си облечен в бяло като тях?

За разлика от другите двама неканени гости Дейвид Пикфорд носеше черно кожено яке, тъмночервена риза и джинси. И да имаше пистолет, не се виждаше — нито кобур на колана му, нито под мишницата му.

— Не харесвам бяло — отвърна той. — Бялото не е цвят. Бялото е липса на цвят. Повърхност, очакваща върху нея да се появи петно.

— Всички чудовища са облечени в бяло.

Откри, че ѝ е трудно дори да говори. Също както с движенията, думите ѝ не се подчиняваха, но въпреки всичко успяваше да ги изкара на бял свят.

— Не всички чудовища.

— Родителите ти… какво си…

— Шшт. — Той коленичи и взе ръката ѝ в своята. — Не сме тук, за да разговаряме за родителите ми.

Опита се да отговори, но устните ѝ не помръдваха.

— О, съжалявам, можеш да говориш — каза Дейвид.

Магията — неговата магия — изчезна.

— Защо си тук? — успя да изрече тя.

— „Чартър“ се издъниха жестоко, боя се. Реших да се намеся, да оправя нещата и да разчистя бъркотията.

— Добре.

— Ти си част от бъркотията — продължи той.

— Знам.

Той стисна пръстите ѝ толкова силно, че побеляха.

— Когато си тръгнем, ще изчакаш три часа. След това ще вземеш пистолета, ще го пъхнеш в устата си, нежно и надълбоко, и ще дръпнеш спусъка.

— Добре.

— Какво „добре“? Кажи ми.

— Когато си тръгнете, ще изчакам три часа. След това ще взема пистолета си, ще го пъхна в устата си, нежно и надълбоко, и ще дръпна спусъка.

— Страхуваш ли се от смъртта, Елфрида?

— Не.

Той пусна ръката ѝ. Тя падна в скута ѝ.

— Съжаляваш ли за нещо?

— Че нямам деца — отвърна тя без колебание.

— Може би трябваше да направиш нещо по въпроса.

— Не можех да го предам. Но исках дете.

Той обмисли казаното.

— Беше ми съобщено, че не си получила реакция след ваксината. Нямаш нищо за предаване.

— Да.

— Какво „да“?

— Да, не получих реакция.

— Следователно нямаш нищо за предаване — повтори той.

Елфрида не отговори. С крайчеца на окото си виждаше пистолета. Копнееше да стане на крака, да скочи към него, да го сграбчи. Тялото ѝ я игнорираше. Тя се разтрепери.

— Крайниците ти са тежки като олово. Ако опиташ да направиш нещо различно от онова, което ти казвам, ще се почувстваш така, сякаш горят. Разбра ли ме?

— Да.

Елфрида премести погледа си към него. Спря да се съпротивлява. Спря да трепери.

— Бих желал да ми кажеш къде мога да открия другите.

— Няма вече „други“.

— Не ме лъжи, Елфрида. Не ти отива. А и лъжата може да бъде крайно болезнено нещо. Да изречеш лъжа, може да е доста неприятно, като например… — Дейвид се замисли и изведнъж му хрумна: — … като например да глътнеш хиляди червени мравки и да чувстваш ухапванията им отвътре, докато нахлуват в гърлото ти. Това би било ужасно, нали?

Тя кимна.

— Кажи ми къде да открия другите.

— Няма вече…

Преди да довърши, по лицето ѝ се изписа болка. Кожата ѝ пребледня. Очите ѝ щяха да изскочат. Нададе ужасен крясък.

Дейвид очевидно се наслаждаваше на гледката. Даде ѝ малко време, докато писъците заглъхнаха.

— Знаеш ли, че ако кажеш истината, това може да има точно противоположния ефект? Истината може да накара цялата тази болка да отмине, да отлети безследно и да бъде заменена от най-невероятното състояние на еуфория. Толкова е прекрасно, че не може да бъде описано. Предполагам, би ти харесало, нали? Доста по-добра алтернатива от тези ужасни мравки.

Елфрида кимна бързо. От очите ѝ се стичаха сълзи.

— Кажи ми, Елфрида: къде да открия другите?

И тя му каза. Каза му всичко, което знаеше. Нямаше представа къде са всички — само Дюи Хобсън и онази жена Брадъртън, но би трябвало да е достатъчно.

Когато тя приключи и Дейвид се убеди, че няма повече какво да научи от нея, отново се усмихна.

— Добре. Много добре. В такъв случай мисля, че е време да си ходим.

Той се обърна и тръгна към вратата, но след крачка-две спря. С гръб към нея зададе един последен въпрос:

— Кажи ми още веднъж какво ще се случи, след като си заминем?

Елфрида Лийч си пое дълбоко въздух:

— Когато си тръгнете, ще изчакам три часа. След това ще взема пистолета си, ще го пъхна в устата си, нежно и надълбоко, и ще дръпна спусъка.