Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Името ми бе напечатано отгоре.

Скъсах плика.

Листът вътре съдържаше само дванайсет думи, но в следващия един час ги препрочитах отново и отново и отново. Почеркът ѝ бе треперлив и едва се разчиташе — вероятно го бе писала към края на живота си:

Кашонът, който баща ти ти остави? В 68744 е. Безполезен боклук.

По някое време явно съм седнал на ръба на леглото си. Не си спомням кога. Ръцете ми трепереха. Единствените звуци в стаята ми бяха гръмкото ми дишане и лудешкото тупнете на сърцето ми.

Когато събрах сили да се изправя и да натикам някоя и друга дреха в раницата си, слънцето изгряваше. Десет минути по-късно се прокрадвах през апартамента, като се стараех да избягвам скърцащите дъски под килима в средата на стаята. Уили все така хъркаше отсреща, вероятно щеше да спи още няколко часа — неделите бяха сред малкото дни, в които си позволяваше да спи до по-късно.

Отначало хондата не искаше да запали. Двигателят кашляше и се давеше, мъчеше се да изкара от гърлото си заседналата там зима. След това изведнъж изрева. Щом „захапа“, нещата потръгнаха. Хондите са много благонадеждни в това отношение.

Напомпах няколко пъти газта, след което поех по безлюдната улица.

Съзнанието ми се рееше някъде в безтегловност, без да е в състояние да сглоби една-едничка свързана мисъл.

Кашонът.

Винаги когато питах Леля Джо за този кашон, тя отричаше съществуването му, казваше, че баща ми не ѝ е давал нищо, преди да умре, абсолютно нищо. Издирвах го с години, повече пъти, отколкото бих могъл да пресметна. Никога не се бях отказал. Просто свършиха местата, на които можех да търся.

Естествено, че го бе скрила там. Никой не би се сетил да го издирва там .

Щях да бъда в Питсбърг след два часа и половина. През това време щеше да се наложи да си подредя мислите и да реша каква да е следващата ми стъпка.

68744 беше номерът на парцела, където бе гробът на баща ми. Един от онези безполезни факти, които Леля Джо ме бе накарала да запаметя като хлапе.

След около час шофиране осъзнах, че „следващата ми стъпка“ не беше възможност сред множество, от които да избирам. Нямах други възможности. Опитах се да измисля нещо, каквото и да е, стига да е различно от очевидния избор — онова, което нито един разумен човек не би сторил, но колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че е единствената възможност. Осъзнаването на факта изобщо не ми помогна — стомахът ми продължаваше да се бунтува, в устата си чувствах кисел вкус.

Леля Джо не би излъгала за нещо подобно. Мразеше баща ми, ненавиждаше всичко, което се отнасяше до него. Но не би излъгала за нещо толкова важно. Не и мен.

Писмото от Ричард Нетълтън до баща ми бе адресирано до нея.

Винаги бях подозирал, че до някаква степен Леля Джо е знаела какво става. Нищо че не ми бе споменавала — сънят ми бе достатъчен.

Знаех, че кашонът съществува, знаех , въпреки че тя отричаше.

Това бе нейният начин да ме защити, да изчака, докато порасна достатъчно, предполагам. Кашонът беше ключът.

Но бях ли в състояние?

Можех ли да разкопая гроб?

И то гроба на баща ми?

Ако кашонът бе там — а докато километрите се изнизваха под шушнещите гуми на хондата, все повече се убеждавах, че е там, — не можех ли да го оставя скрит в гроба завинаги? Да забравя за него? Ами ако някой друг го откриеше? Някой с дълго бяло палто например?

Ами ако (и това беше едно огромно „ами ако“) нещо в този кашон ми помогнеше да открия Стела?

Не можех просто така да забравя подобно нещо.

Щеше да ми се наложи да проверя.

Разумният избор би бил да не разкопавам гроба на баща си.

Но пък обратното бе единствената възможност.

Някак си успях да се примиря. Мозъкът ми го извърташе отсам и оттам, донагласяше фактите, докато започна да смята, че това е не само единственият ми избор, но е и правилният избор, и то такъв, който не търпи отлагане.

На изхода към Магистрала 376 спрях в Холидейсбърг и от една малка железария си купих лопата. Не можех да рискувам да направя подобно нещо в Питсбърг, понеже лесно щяха да ме разпознаят. Единствената железария близо до апартамента ми на Брентууд беше тази на Кийнър. Магазинчето стоеше там още от 1939 година — Харолд Кийнър не само щеше да ме познае, но и щеше да вдигне телефона на секундата, за да докладва на Матео, че пазарувам странни неща, като лопати например.

Паркирах на Крамър до Браунсвил, на около три пресечки от моя апартамент, и извървях остатъка от пътя пеша. Не можех да спра по-близо. „Хонда Прелюд“ бе доста разпространена кола, но черна, паркирана пред дома ми, бе твърде вероятно да бъде разпозната като моя. Оставих лопатата в багажника.