Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Звучите като Герди — измърморих аз.

— Като кого?

Само поклатих глава, облегнах се напред и скрих лицето си в шепи.

Матео се изправи и бутна стола.

— Това е най-близкото до надъхваща реч, което ще получиш от мен, хлапе. Като адвокат трябваше да се откажа от съвестта си в мига, в който получих дипломата си. Последното, от което се нуждая, е конкуренцията да разбере, че все пак съм запазил малка част за себе си. — Той ми намигна неловко. — Хайде да отидем да подберем Уили и да разберем какво точно трябва да направим по въпроса.

Оказа се, че не е нужно кой знае какво.

Уили прекара следобеда на телефона в моя апартамент, като запълваше един бележник, който бе отмъкнал от офиса на Матео, с информация. Аз прекарах същия този следобед, легнал на леглото си и взрян в тавана. Беше хубав таван. Опитах се да рисувам нещо в скицника си, но ръката ми трепереше. Можех да рисувам, когато съм пиян, можех да рисувам, когато съм трезвен, но имаше едно неприятно междинно състояние, когато не можех да правя нищо друго, освен да ям, спя… и някои други телесни функции. Именно тогава главоболията, студените вълни и изпотяванията процъфтяваха. Изобщо не ми се нравеше. Знаех, че едно питие ще оправи нещата на момента. Също така знаех, че отговорът не се крие в това. Въпреки че да се накъркам, звучеше добре.

Веднъж Уили надникна в стаята ми и каза, че според жената от изпитния център, с която току-що е разговарял, учениците, които са завършили гимназии, нямат право да държат изпит за GED. Очевидно смяташе, че е извънредно забавно. Отне ми известно време, но в края на краищата схванах и аз. За наш късмет ние не се бяхме дипломирали, така че специално това правило за нас не важеше. Другите правила се оказаха по-трудни за заобикаляне. Например минималната допустима възраст бе осемнайсет години. Шестнайсет- и седемнайсетгодишните можеха да държат изпита, но имаше определени ограничения. Той звънна в кантората на Матео. Tec го увери, че ще предаде съобщението. Матео бе зает със собствените си проблеми.

Адвокатът се обади след няколко часа и ни каза, че тъй като съм сирак, амбициозен разбойник и богаташ, GED ми бил вързан в кърпа. Щял да звънне няколко телефона.

Мисля, че ми харесваше повече без съвест и без чувство за хумор.

Почти цяла седмица мина, докато получим всички одобрения.

Следващия четвъртък двамата с Уили хванахме такси до изпитния център на Седма улица, платихме такса в размер на шейсет долара всеки и излязохме от ниската тухлена сграда като носители на гимназиални дипломи. Аз изкарах сто деветдесет и шест от двеста възможни, а Уили — сто седемдесет и три. Накарах го да черпи обяд.

На следващия ден си купих кола. Черна „Хонда Прелюд“, производство 1990 година, с навъртени трийсет и седем хиляди и малко километра. Уили ме научи да шофирам на паркинга на „Джайънт Ийгъл“. След една седмица си взех шофьорската книжка.

Бяха ми казали да забравя Стела.

И аз им казах, че ще опитам.

Нямаше да е обаче толкова лесно.

Матео задейства някоя-друга връзка в Държавния университет в Пенсилвания и към първата седмица на ноември бяхме записани за пролетния семестър, който трябваше да започне в края на януари. Говорих с Теди Карът от супермаркет „Брентууд“ и той се съгласи да прави ежеседмични доставки за госпожа Лийч в апартамент 304. Тя не беше доволна да узнае, че си тръгвам. Още по-малко доволна остана, когато чу за новата система за пазаруване и доставка.

На 16 ноември Дънкан Белино бе арестуван по множество обвинения за трафик на наркотици. Излезе на свобода три часа по-късно. Обвиненията не издържаха. Усмихна се на камерите, преди двама едри мъже да му помогнат да стане от инвалидната си количка и да се качи в черен „Додж Дюранго“.

На 18 ноември двамата с Уили се качихме в натоварената „Хонда Прелюд“. Писмото на Стела изгаряше джоба ми. Инструктирах Матео да продължи да плаща наема за апартамента на Леля Джо. Възнамерявах да си го запазя.

Когато завихме надолу по Браунсвил, помахах на детектив Джой Фогел. Беше паркирала срещу моята сграда една зелена тойота последен модел, в която освен нея имаше някакъв мъж, когото не разпознах. В последно време доста често ги засичах паркирали там. Не ми помахаха в отговор.

Двайсет минути по-късно ми се стори, че виждам бял джип, който ни следва, но той остана на Шосе 22, докато ние свихме към изхода към Магистрала 99. Не забелязах другия, който ни пое след два-три километра. Бяха много по-внимателни от първите.