Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Запис в дневника 08/12/1993

Обект „Д“ в рамките на очакваните параметри

Аудио/Видеозапис:

— Той просто си седи там — казва Карл: — И гледа в една точка в стената. Може да медитира.

— Все едно чака някого.

— Не бих си представил точно това — отвръща Уорън.

— Докторката дойде ли днес?

— Днес имаше доста посетители.

— Кой?

Уорън не отговаря.

— Докторката дойде ли днес?

— Докторката идва всеки ден. Имат да обсъждат мново неща.

— За какво говориха?

— Не знам. Не слушах.

— Предполага се, че трябва да слушаш. Това ни е работата.

Уорън натиска бутона на микрофона.

— Дейвид, какво обсъждахте с д-р Дъргин днес?

Трийсетсекундно закъснение, после:

— Главно бъдещето. Говорихме и за Карл. Говорихме и за Карл, и то доста. Карл, Карл, Карл. Какво да правим с Карл.

Карл се намръщва.

— Защо се обръщаш към него с „Дейвид“, вместо с обозначението му?

— Обозначението му?

— Обект „Д“.

— Понеже звучи студено. На него не му харесва.

— На кого му пука какво му харесва и какво — не? — Карл взима химикалка и нервно започва да я премята между пръстите си. — Всички тук взеха да се държат странно, мамка му!

— Как така странно?

— Ами странно. Като обядвах в кафето днес, никой не обели и дума.

— Може просто да е нямало за какво да говорят.

— Имаше поне двайсет души. Никой не продума.

— Харесвам тишината — отвръща Уорън.

Химикалката започва да се върти по-бързо в пръстите на Карл. Очите му се спират на нещо малко и бяло, оставено на ръба на контролното табло.

— Какво е това?

— Слуховото апаратче на д-р Дъргин.

Карл изнеднъж спира да си играе с химикалката.

— Тя е глуха. За какво ѝ е слухово апаратче?

— Не е напълно глуха — отвръща Уорън.

— Какво искаш да кажеш? Нали именно затова получи работата?

— Изкарала е менинтит, когато е била дете. Зааубила е повече от деветдесет и девет процента от слуховия си диапазон — на практика всичко без най-ниските честоти. Технологията обаче постоянно напредва и прави огромни скокове. Онова, което навремето е било смятано за невъзможно, сега е нещо всекидневно. — Уорън се засмива. — Исках да стана учен, когато бях малък, но имах слаби оценки. Ето защо се хванах на работа тук. Помислих си, че поне мога да бъда наоколо, да бъда част от нещо по-голямо. Трябва да си поговориш някои път с докторката за житейските ѝ премеждия. Тя е една наистина забележителна жена.

Карл пребледнява.

— Кажи ми, че сваля слуховото апаратче, когато влиза вътре, моля те. Нали? Затова е тук сега — свалила го е и го е забравила?

— Искаше да чуе гласа му — отвръща Уорън. — Само веднъж. Така каза. Има прекрасен глас. Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Обект „Д“ се изправя и се приближава към обратната страна на прозореца за наблюдение. Карл забива пръст в бутона на микрофона.

— Дръпни се от прозореца!

— Хубава химикалка, Карл.

— Как така ни вижда? Нали стъклото е еднопосочно?

Уорън килва глава назад и притваря очи.

— Каза, че когато флуоресцентните лампи са включени, когато е ярко, стъклото не върши чак толкова добра работа.

— Дръпни се от прозореца!

Обект „Д“ се усмихва широко.

— Ей, Карл, бас ловя, че ако завреш тази химикалка в окото си, силно и докрая, ще успееш да стигнеш до мозъка си.

— Дръпни се, мамицата ти!

— Хайде, Карл. Давай. Направи го заради мен. Забучи тази химикалка до дъно в окото си.

Карл го прави.

Без да се колебае нито за миг, хваща химикалката здраво в дясната си ръка и я забива със сила в окото си. Здравото му око се разширява от изненада. Тогава вижда ръката на Уорън, която все още е върху малкия червен превключвател до звукозаписната система и високоговорителите. Същият, който осигурява трийсетсекундното закъснение на всичко, което момчето казва и прави. Превключвателят, който обикновено е покрит с лепенка и с бележка, на която пише „НЕ ИЗКЛЮЧВАЙ“ с големи главни букви, е в позиция „ИЗКЛЮЧЕНО“. В следващата секунда се случват две неща — Карл се хвърля към превключвателя, а Дейвид му казва да не го пипа.

Отидох на погребението на детектив Фаустино Брайър, но наблюдавах от разстояние. Стоях на върха на същия хълм, където бях застанал и по време на погребението на Леля Джо, което сякаш бе преди векове.

Имаше страшно много хора.

Организираха в негова чест салют с двайсет и един изстрела.

Тялото му бе положено на стотина метра от мястото, където почиваха родителите ми и Леля Джо.