Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Поредната задънена улица.

След това имаха Стела Нетълтън.

Фогел хвърли поглед към плаката „Виждали ли сте ме?“, закачен с пинче върху „Стената на чудатостите“ — скица на красиво момиче, което гледаше право към нея. При социалните нямаше данни за Стела Нетълтън. Беше пратила няколко души да проверяват актовете за раждане, но отсега знаеше, че и там ще ударят на камък. Името Ричард Нетълтън също бе обвито в мистерия — не бяха успели да узнаят нищо за него още когато бе изникнало първото писмо, което сега бе забодено до плаката.

Когато телефонът в ъгъла на бюрото ѝ зазвъня, тя едва не подскочи. Електронният писък проряза тишината в обикновено тихата и спокойна стая, още по-тиха в ранния час. Тя вдигна слушалката и натисна мигащия бутон за първа линия.

— Фогел.

— Съжалявам за Фауст.

Пенсионираният детектив Терънс Стак, сега просто Тери.

Фогел притвори очи. Пръстите ѝ стиснаха слушалката. Опита да измъдри подходящ отговор, но нищо не ѝ хрумна.

— Имаш ли нужда да поговориш с някого?

— Да.

— Ела след двайсет — каза Стак. — Пускам кафеварката.

Полицай Елвин Пътни хвърли фаса и го смачка с носа на обувката си. Извади друга цигара от пакета, който измъкна от десния си преден джоб, драсна клечка кибрит и го поднесе към края ѝ. Пое дима дълбоко в дробовете си, задържа го, след което бавно го изпусна под формата на кръгчета, които литнаха от навеса пред входната врата, прехвърчаха по алеята и се изгубиха в мрачното небе.

Погледна часовника си.

Три и двайсет и осем утринта. Още час и половина, докато смяната му свърши и се прибере у дома за заслужена дрямка. Беше един от четиримата полицаи, назначени да патрулират около Милбърн Корт 62. Колинс беше в будката на охраната, Бъртън беше отзад, около къщичката до басейна, а Севийя, който беше в къщата, най-вероятно спеше. Не беше го виждал и чувал вече над един час.

И на него му се искаше да е заспал.

Покрай лицето му изжужа комар. Той го сграбчи със свободната си ръка. Когато отвори юмрук, видя остатъците от насекомото, превърнати в кървава каша.

— Пипнах те, гад такава!

— Виждам движение — изпращя радиостанцията на рамото му. Бъртън, който обикаляше отзад.

Пътни натисна бутона за предаване:

— Какъв вид движение?

— Не съм сигурен — отвърна Бъртън. — Просто мярнах нещо с крайчеца на окото си.

— Да дойда ли да проверим? — попита Пътни.

Мълчание, след секунда:

— Съвсем не.

— Може да е елен. Видях три, откакто сме тук.

Това бе Колинс от будката на пазачите.

— Възможно е — каза Бъртън.

Пътни издуха още едно димно кръгче и натисна бутона за предаване:

— Да не е поредният репортер, който се навърта наоколо?

— Съвсем не — отвърна Колинс. — Изгонихме последния към полунощ. Имам видимост към улицата — празна е. От време на време се примъкват любопитни, но като видят крузъра ми, изчезват. Откъм задната част на къщата има планини — никой няма да дойде пеша оттам.

— Ето го отново. Прекалено голямо е, за да е елен. Метър и шейсет, може би метър и осемдесет. Мамка му, още едно, на пет-шест метра от линията на дърветата.

Пътни пусна цигарата на земята и я стъпка, сетне се пресегна към микрофона:

— Идвам!

Статичен шум, след това Колинс от будката на охраната:

— Недей, стой на позиция, докато разберем какво е. Може да е да отвличане на вниманието.

Да ти го начукам, Колинс. Ти пък защо раздаваш заповеди, нали сме равни по ранг?

Пътни натисна бутона на микрофона отново:

— Трябва ли ти подкрепление, Бъртън? Само кажи. Никакъв отговор.

Тогава Пътни също зърна нещо. Едва доловимо движение откъм дърветата зад фонтана към задния край на алеята. Измъкна фенерчето „Маглайт“ от колана си, включи го и насочи яркия лъч към дърветата. Не видя нищо да се движи, но за секунда му се стори, че зърва проблясък на око в светлината. После проблясъкът изчезна.

От дясната му страна, откъм дърветата в западния край на къщата, изпука съчка. Той завъртя лъча натам. Този път определено видя някой да се промъква покрай дънера на един дъб.

— Полицейско управление на Питсбърг! — изкрещя Пътни. — Намирате се на местопрестъпление и нарушавате закона! Вдигнете ръце и излезте на светло така, че да ви виждам!

Свободната ръка на Пътни напипа ръкохватката на неговия „Глок“ четиресет и пети калибър. С палец откопча кожената каишка, която го придържаше в кобура.

— Излезте! Веднага!

Иззад дърветата излезе мъж с дълго бяло палто. Пристъпи напред с ръце, прибрани към тялото. Държеше нещо в дясната. Изглеждаше на около четиресет, с тъмна коса. Лицето му бе безизразно.