Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Постоянно е влизал и излизал в сградата, в твоя апартамент .

Посочих снимката на човека във всекидневната.

— Мисля, че той е онзи с парите.

— Онзи с парите?

— Някой ми оставяше пари в плик, петстотин долара на месец, откакто бях дете. — Разказах му за първия плик и за всички останали, които последваха. — Дънк беше единственият, който успя да го види отблизо. — И му споделих и тази история.

— И нямаш представа кой е и защо би ти давал пари?

Поклатих глава.

Матео потърка горната си устна.

— Е, със сигурност не можем да кажем на полицаите за парите.

— Няма ли?

Той изсумтя.

— Разбира се, че не. Не искаме да разполагат с каквото и да било, което да те свързва с този тип. — Помълча секунда. — Мислят, че работи за Белино. В наш интерес е да продължават да мислят така.

— Не смятам, че работи за него. Парите почнаха да се появяват много преди Дънк да се забърка с Крокет и всички онези типове.

Матео сви рамене:

— Нали са детективи. Остави ги да си вършат работата. Могат да се досетят за всичко и сами. Единствената ми грижа в момента е да те опазя от неприятности.

— Не искам да лъжа.

— Пропускането на истината не е лъжа. Отговаряй на въпросите им, но гледай да е с кратки изречения. Не се впускай в излишни подробности. Не искам да чуват нещо различно от „да“ и „не“, излязло от устата ти. Ако не си сигурен дали трябва да отговориш на даден въпрос, изчакай секунда, събери си мислите и си дай шанс да прецениш какво да правиш. Кажа ли ти да спреш да говориш, спираш да говориш. Остави ме аз да определям насоката на разпита, разбра ли?

Кимнах.

Матео си пое дълбоко въздух. Надигна пухкавото си тяло от стола, приближи се до вратата и почука два пъти силно.

След миг влезе Фогел. Носеше голям кашон. Детектив Хортън беше с нея. Носеше снимки на всички трупове, открити в къщата. Стела не беше сред тях.

Четиримата нямаше да напуснем тази стаичка за разпити още три часа. Аз обаче евентуално щях — без белезници. Тихият шепот в ухото ми — онзи, който твърдеше, че с едно питие всичко ще стане по-лесно — се бе завърнал.

Детектив Джой Фогел се взираше в „Стената на чудатостите“.

Гледаше празното бюро на Фаустино Брайър. До телефона му стоеше недопита чаша кафе. Течността вътре бе мътна и студена.

Последния път, когато погледна часовника си, беше три и половина сутринта.

Бюрото ѝ бе осеяно с фотографии на безжизненото тяло на Брайър. Както и на останалите жертви — общо двайсет и една. От огнестрелни оръжия до гранати — разрушението спокойно можеше да е дело на малка армия, само че доказателственият материал сочеше, че нападателят е бил един. Имаха негови снимки, имаха снимки на колата му… и толкова. Човекът бе проклет призрак. Добре въоръжен призрак, който си знае работата.

— Мамицата му, Брайър… — промърмори тя, ровичкайки сред снимките.

Празният му поглед се взираше в нея. Дупката от куршум в челото му приличаше на трето око.

Не трябваше да се разделят. Беше толкова аматьорски ход, но въпреки това изобщо не се бе поколебала. Затова сега Брайър бе мъртъв, а нея вероятно я чакаше временно отстраняване в мига, в който капитанът прочетеше доклада ѝ, който също лежеше на бюрото и беше далеч от завършване. Нямаше идея какво да напише.

Нямаше нито една следа.

В калта на алеята бе остана една-едничка следа от автомобилна гума. Според криминалистите беше оставена от „Рго Temp 265x70R16 А/Т Sport“. Казаха, че не била пито от колата на Брайър, нито от понтиака. Гума, недостъпна за широката публика, която вървяла с оригиналната екипировка на колите и предлагана единствено на „Дженерал Мотърс“, специално за шевролети. „Шевролет“ използвали подобни гуми за всички събърбани, произведени в Съединените щати от 1990-1993 година. Униформените бяха разпитали съседите, които им бяха разказали, че са виждали не просто един бял „Шеви Събърбан“ ами цял рояк бели шеви събърбани, над десет, които редовно пристигали и заминавали. Въпреки казаното от тях днес в имението нямаше нито един.

Фогел изнамери снимка на бял „Шевролет Събърбан“, производство 1993 година, и я закачи на „Стената на чудатостите“ до фотографията на черния понтиак.

Преди около два часа беше разговаряла с притеснения Зийк Гринтън от общината. Беше му възложила да разучи кой е собственикът на имота на Милбърн Роуд 62. Това обикновено бе лесна задача, но този път бяха ударили на камък. Къщата бе собственост на корпорация „Барингтън Фарм енд Фийд“ със седалище в Уисконсин. Въпросната фирма представляваше единствено пощенска кутия в град Делс. Без местен физически адрес. Без служители. „Ба-рингтън Фарм енд фийд“ бе притежавана от друга корпорация — „Брейнард Текстайлс“, във Върмонт. Още една фалшива фирма. Гринтън бе открил връзки с още шест корпорации, холдинги и дружества с ограничена отговорност, след което бе загубил нишката, когато паяжината се бе разпростряла и в чужбина.