Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Пръстите ѝ зачоплиха коляното ѝ. Най-накрая тя каза:

— Детектив Брайър е мъртъв.

— Какво се е случило?

— Някой го е гръмнал в главата, на практика от упор, на шейсетина метра от мястото, където сме в момента. — Тя посочи към алеята, после почука два пъти по прозореца.

Тъмнокожата полицайка отвори вратата.

— Ела с мен — каза Фогел и излезе от патрулката.

Измъкнах се и я последвах през лабиринта от коли. Униформената ни следваше плътно. Докато заобикаляхме един от вановете на криминалистите, зърнах шест трупа, покрити с черен брезент — три на алеята, два в тревата и един леко встрани.

Фогел се приближи към този встрани, коленичи и дръпна брезента.

Стъклените очи на детектив Брайър се взираха право напред. Устата му беше леко отворена. Върху челото му, над дясното око, имаше малка тъмна дупка. Кожата по ръбовете ѝ бе почерняла и напукана. Тревата под главата му изглеждаше по-тъмна заради всичката изтекла кръв, в която плуваха малки бели частици.

Извърнах се настрани и повърнах.

Фогел и полицайката зад мен се спогледаха, без да продумват.

— Не съм го извършил аз — най-накрая успях да изрека. Фогел върна брезента на мястото му и се изправи:

— Знам. Искаш ли да ти кажа защо съм толкова сигурна? Понеже те следях, докато беше на гробището, когато всичко това се е случило. Кой е мъжът с черния понтиак?

— Казах ви вече, че не знам. Защо сте ме следили?

Без да отговори на въпроса ми, тя се приближи до другите пет трупа и започна да отмята платнищата, които ги покриваха. В очите ѝ пламтеше гняв.

— Твоето приятелче — човекът, който документирано влиза и излиза от апартамента ти от години насам — е убило не само моя партньор днес, но и всички тези хора, чиито останки виждаш в момента. И ти ще ми помогнеш да го открия и да го заловя. Ще ми кажеш абсолютно всичко, което ти е известно за него.

Очите ми се спираха върху труповете — един по един. Жена с дълго бяло палто, огнестрелна рана в стомаха. Мъж с дълго бяло палто, огнестрелна рана в гърдите. Още една жена — малка огнестрелна рана в главата, подобно на тази на Брайър — също с дълго бяло палто. Едва не повърнах отново. След това видях последните двама, които не бяха застреляни.

Изгорели, но не запалени.

Като Анди Олин Флак.

Като Реймънд Висконти.

Стела.

Тогава побягнах.

Стрелнах се покрай тъмнокожата полицайка, която ни следваше, и се втурнах към предната врата на къщата. Едва не се спънах в още един труп във фоайето — непокрит с брезент, черен и съсухрен като останалите. Имаше и други трупове в коридора и в библиотеката.

Когато изкрещях името на Стела, трима криминалисти в бели херметични костюми ме изгледаха, но не казаха нищо и продължиха да работят. Полицаят, който бе поставен в края на дългия коридор, се затича към мен.

Коридорът, който водеше към мазето, бе блокиран с дървени заграждения. Стените бяха почернели от пушека. Картините на Стела висяха, изкривени под странни ъгли, покрити със сажди. Две бяха паднали. В двата края на коридора бяха разположени мощни прожектори, а между тях — чували за трупове, поне дузина, запечатани и безмълвни.

На стълбите имаше още едно тяло, частично покрито, също съсухрено от смъртта.

Притичах през фоайето, прескочих трупа на стълбището и се заизкачвах нагоре, като взимах по две стъпала. Най-отгоре имаше още едно тяло, този път с огнестрелна рана в корема.

Нямах представа къде отивам.

Чух стъпки някъде над мен.

Всички врати бяха отворени.

Първите две спални бяха празни. Когато влязох в третата отляво, замръзнах на прага, без да съм в състояние да се извърна от онова, което съзрях.

Спалнята всъщност представляваше просторен апартамент. Почти колкото моя, с легло с розово-бели чаршафи, покрито с прозрачен балдахин. До прозореца, който гледаше към задния двор — басейна и градините, — имаше стол. Вратата вляво водеше към малка баня, чиито стени и под бяха покрити с бели мраморни плочки. Вътрешната стена бе заета от огромна камина, в която проблясваха забравени въглени.

Над камината висеше картина, на която бяха изобразени момченце и момиченце, седнали на черна метална пейка, обкръжена от надгробни камъни и дървета с есенна окраска. Момиченцето държеше книга. Ръката на момчето бе протегната към нея, колебливо, с копнеж, дори тогава. Ярките цветове и рисунъкът — определено бе работа на Стела. Пресегнах се и прокарах пръсти по картината, усетих неравностите и ръбчетата, внимателната извивка на всяка мазка. За пръв път в живота си почувствах докосването на Стела.