Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Хвърли го!

Човекът не помръдна.

Пътни се наведе към микрофона и натисна бутона с ръката, която държеше фенерчето.

— Имам нарушител тук. Току-що излезе от горичката.

Никой не отговори.

— Казах, хвърли го!

Друго движение, отдясно на мъжа.

От дърветата изникна жена, също в дълго бяло палто. И тя държеше нещо в ръка. Още един след нея — отново мъж, около три метра от края на горичката. Още двама излязоха отляво.

Пътни искаше да отстъпи крачка, да се прибере под прикритието на каменната арка, която се извисяваше над входа на къщата, но не го стори. Не помръдна.

Иззад дърветата наизлизаха още. И още. Нямаше идея откъде се появяват. Вече бяха петнайсет-двайсет.

Той натисна бутона за предаване отново и заговори тихо:

— Трябва ми подкрепление пред входа. Чува ли някой?

Отговор не последва.

Хората в бяло пристъпиха към него, към къщата, като един. Когато направиха втора крачка, после и трета, Пътни стисна още по-здраво глока. Правилата гласяха, че не може да вади оръжието си, докато не бъде заплашен. Най-малкото за произведен изстрел го чакаше отстраняване — временно или постоянно. Въпреки това обаче извади пистолета и го насочи към мъжа, който се бе появил пръв:

— Нито крачка повече!

Жената, която бе забелязал втора, вдигна нещото, което държеше в ръка, и го задържа пред гърдите си. Пътни насочи глока към нея:

— Недей!

Тя вдигна другата си ръка, щракна със запалката и поднесе пламъчето към нещото, което държеше. Свещ. Проклета свещ.

Останалите последваха примера ѝ. Навсякъде наоколо блеснаха огънчета. Две дузини, може би повече. Онези продължаваха да излизат иззад дърветата.

— Ако това е нещо като бдение, трябва да се върнете на улицата. Намирате се на местопрестъпление — каза им той.

Тълпата продължи да се приближава към него, крачките им се забързаха, превърнаха се в бяг, свещите горяха в изпънатите им ръце, пламъчетата примигваха и се извиваха назад, докато хората в бяло се носеха напред.

Не беше бдение.

Бившият детектив Терънс Стак, сега само Тери, седеше на верандата и чакаше Фогел, докато тя паркираше на тясната алея пред дома му. В ръката си държеше бира, а очите му бяха приковани към нещо на напукания тротоар. Отначало не я погледна. Когато най-накрая го стори, ѝ се прииска да не бе вдигал поглед. Очите му бяха кръвясали, с тъмни торбички под тях. Той вдигна бутилката в някаква пародия на наздравица, отпи и отново се взря в тротоара.

Фогел прекоси буренясалия двор и седна до него. От него се носеше миризма на бира, заедно с други аромати, за които тя се насили да не мисли. Косата му беше мазна. Отчаяно се нуждаеше от душ.

— Казвах на Фауст, че този случай ще го вкара в гроба, и то прекалено рано, ама кой да ми обръща внимание! Да вземат да изкопаят и втори до неговия, ако си решила да упорстваш. Може и три, тъй като не си падам много-много по собствените си съвети. Може да си лежим и да си спим вечния сън един до друг. — Леко заваляше думите. Не беше типичното ломотене на пияница, по-скоро говорът на някой, който пие прекалено много, тялото му вече е свикнало и се люшка в онова състояние „още не съм се отрязал, но вече съм зачервил страните“, така характерно за „професионалните“ алкохолици.

„Лоша идея — помисли си Фогел. — Трябваше да се прибера у дома“.

— Как стана?

Фогел му разказа за черния понтиак, за шофьора му, как двамата с Брайър се разделиха. Как откриха тялото на Фаустино. Всичко, което се бе случило през последните 24 часа.

Стак слушаше, без да проронва и дума, отпиваше от бирата и от време на време кимаше разбиращо. Когато Фогел свърши, се обади:

— Моето липсващо дете от 1978 година е била Стела Нетълтън, нали? Двамата простреляни, които открихме в къщата в Дормонт, са били родителите ѝ, Ричард и Ема.

Фогел извади от куфарчето си копие на писмото на Нетълтън. Подаде го на Стак.

Той не пожела да го вземе и махна с ръка:

— Фауст ми го даде още в деня, когато го намери. Знам и за това хлапе Тач. Е, поне онова, което успяхме за сглобим заедно. — Изправи се. Тялото му запротестира със серия изпуквания и изскърцания. — Ела, трябва да ти покажа нещо.

Той задържа вътрешната врата, за да може тя да влезе. Когато се разминаваха, Фогел се помъчи да не вдишва. Във всекидневната телевизорът дуднеше с намален звук. Някакъв стар черно-бял филм с Катрин Хепбърн в най-добрите ѝ години. До табуретката видя намачкан вестник със снимка на къщата в Милбърн Корт и заглавие „Награждаван полицай и още двайсет и един души мъртви“. На пода до масичката се въргаляха дузина празни бутилки от „Айрън Сити“.