Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Детектив Фогел също присъстваше. Не ме видя.

Слънцето този ден бе ярко, дори прекалено ярко. Все едно някой бе забил длето в очите ми. Тази болка обаче нямаше нищо общо с пулсирането в главата ми, дело на бутилката „Джеймисън“, която изпих предната нощ благодарение на моето добро приятелче Трей, продавача в магазина за алкохол. Не бях стъпвал там близо два месеца, но той незабавно се оживи, когато ме видя, знаейки, че в най-близко бъдеще ще се сдобие със стодоларов бонус. Мускулната памет на предишните ни транзакции се върна с лекота, подобно на карането на колело. Сложих стотачката на тезгяха, той грабна една бутилка от рафта зад себе си и ми я подаде, след което аз напуснах магазина. Нито една разменена дума между двама ни. Бързо кимване от моя страна, доволна усмивка от негова, и всичко свърши. Събитие, продължило общо двайсет и три секунди, но способно да извади живота ми от релси.

Не ми пукаше.

Имаше пожар.

Сериозен пожар.

И се нуждаех от питие.

„Нуждаех се“ вероятно не е достатъчно силна дума.

Тялото ми с удоволствие би се отказало от кислород, за да получи пиене. Просто малка капчица, колкото да приглушим усещанията — това си повтарях. Смотана лъжа, на която дори и аз вече не вярвах.

Когато Матео най-накрая ме заведе у дома в понеделник през нощта, слънцето отдавна бе залязло, вятърът бе влажен, а аз бях уморен като куче. Изпълзях някак си по стълбите, помотах се малко с ключовете и най-сетне успях да вляза. Уили го нямаше. Чаршафите му бяха прилежно сгънати и сложени на ръба на дивана, а върху тях бе сложена възглавницата. Очевидно родителите му бяха маниаци на тема оправяне на легла. Бе почувствал нуждата да оправи спалното бельо на дивана. Очаквах, че майка му и баща му евентуално ще започнат да се чудят къде се губи синът им, но този ден никога не настъпи. Предполагам, че когато са спрели да се тревожат за таксата за колеж, не са били кой знае колко разстроени, че се е преместил да живее при мен.

Тръшнах се на леглото си с лицето надолу, направо с дрехите. Поне успях да изритам обувките си на пода, преди изтощението да ме отведе в страната на дрямката. Очаквах сънят да ме навести отново, но той не дойде.

Събудих се малко след пет сутринта и се заклатушках към кухнята за чаша вода. Паркирах се на дивана, докато я изпия. Все още нямаше и следа от Уили. Светът изглеждаше невероятно тих и това ме накара да се почувствам самотен. Разцъках по каналите с надеждата да намеря нещо по-интересно от „снежинки“ и статичен шум. Когато екранът се изпълни с образа на къщата на Стела, първо си помислих, че гледам повторението на новините от предния ден.

Огромната къща.

Димът.

Минаха няколко секунди, преди спящият ми мозък да осъзнае, че пушекът не излиза само от западния край, а отвсякъде. Вече имаше и пламъци. Бяха навсякъде, катереха се по стените, протягаха огнени пръсти към небето през дупките на покрива. Когато включих звука, някой, който не беше Пийт Лимайър от KRWT CBS, ми разказа как огънят започнал посред нощ, все едно бил подпален нарочно, но като цяло не било известно почти нищо.

Денят вече се бе преполовил, а аз още седях на дивана и гледах.

Къщата бе унищожена до основи.

Труповете на четирима полицаи били открити във фоайето. Причините за смъртта им тепърва щели да се изясняват. Някой се бе постарал и бе отделил от времето си, за да подреди телата акуратно, в редичка едно до друго, като на изложба.

В един следобед започнаха сапунените сериали и кадрите от къщата на Стела се свиха до малко квадратче в ъгъла на екрана. Към три и то изчезна. В три часа и една минута станах и тръгнах към магазина за алкохол.

Уили ме открил припаднал на дивана няколко часа по-късно.

Имахме разправия.

Излязох, поскитах и се опомних на гробището, където наблюдавах погребението на детектив Фаустино Брайър. Това се случи вчера.

Днес бе ред на Матео да ми се разкрещи за втори път тази седмица. През изминалия час правеше именно това. Уили седеше безмълвно на другия край на масата в залата за конференции. И той изяде калая. Очевидно детегледачката ми не трябваше да ме оставя без надзор. Щяха да валят наказания.

— Трябва да те махнем оттук — дуднеше Матео. — Далеч от този град и от всички каши, в които съумяваш да се забъркаш.

— Не искам да ходя никъде. Тук е домът ми. Матео се изхили:

— Много скоро домът ти ще бъде килия три на три метра в „Ню Касъл“. Ако полицията не открие начин да те свърже с бъркотията в онази къща в Милбърн, ще те обвинят във връзки с Белино. Ще искат да те разкарат от улиците и да те приберат на сигурно място.