Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Запис в дневника 03/12/1994

Обект „Д“…

Аудио/Видеозапис:

НЕГОДЕН

Матео ни бе наел апартамент на няколко пресечки от кампуса — на Мифлин Роуд. Две спални, без асансьор, в префасонирана триетажна викторианска сграда, фондът внасяше издръжката ми на всяко първо число в сметка в „Брентууд Федерал Сейвингс енд Лоун“. Можех да тегля средствата с дебитна карта от всеки банкомат срещу малка такса. Първия месец Матео депозира две хиляди долара допълнително — повече от достатъчно да обзаведем апартамента, да си купим чинии, микровълнова и други неща, съществени за колежанския живот. Опитах се да намеря фотьойл, удобен като на Леля Джо, но търсенето по магазините се оказа неуспешно. Трябваше да се задоволя с барбарон.

Лекциите започнаха на 14 януари.

Десет дни по-късно навърших осемнайсет.

Зимата на 1993-1994 година се оказа една от най-лошите в историята на Пенсилвания. В един момент снегонавяванията по Мифлин Роуд достигнаха височина над два метра. Понеже повечето лекции бяха на пешеходно разстояние (и понеже бързо ми писна да стържа леда от стъклата), моята хонда стоеше неизползвана пред апартамента и скоро изчезна под снежното одеяло. Когато пролетта най-сетне дойде, се наложи да си купя нов акумулатор, за да мога да запаля. На капака се бе появило ново петно ръжда, само на няколко сантиметра от ключалката. През идните години щях да наблюдавам как въпросното петно расте.

Имаше купони, разбира се, но не близнах нито капка. Партита с бира, сбирки на студентски братства, социални събития на женските клубове… Алкохолът се лееше като река, тревата беше леснодостъпна, както и гъбите, и антидепресантите. На един купон дори видях кока, но беше „колежанска кока“, без съмнение примесена с бебешки аспирин, брашно и бог знае още какво. Не докоснах нищо от изброените. Бях човекът, който се забиваше в ъгълчето с кенче пепси. Понякога с цял стек пепси. Усмихвах се и се мъчех да не изглеждам твърде зловещо, докато хората около мен се наливаха до безпаметност.

Исках да пия, нямаше съмнение, но докато оглеждах студентите на всички тези партита, особено на по-ранните, изведнъж ме осени — те пиеха, за да подобрят социалния си опит. Това ги отваряше към останалите, премахваше задръжките, освобождаваше ги. Аз пък, от друга страна, пиех, за да забравя, за да притъпя усещанията, да се скрия. Алкохолът им помагаше да се интегрират в обществото, алкохолът ме спасяваше от обществото. Те пиеха, за да бъдат заедно, аз пиех, за да остана сам.

Докато ги гледах как се наливат, докато смехът, крясъците и танците ставаха все по-шумни и необуздани, чувствах как бездната между нас се разширява — те и аз. Така открих нов начин да бъда сам.

В Държавния университет в Пенсилвания се празнуваше всичко. Тази вечер например празнувахме нещо, което се надявахме да е топенето на последния сняг за сезона. Беше 12 март. Някой наистина съумя да открие последния сняг — малка купчинка кафява киша на западния ъгъл на Спрус Котидж срещу сградата на телекома. Или въпросният „откривател“, или някой друг беше го оградил с въженца и бе оставил един кег с бира на два-три метра вляво от него. Вдясно бе поставена маса, върху която стоеше касетофон с мощни тонколони. Ето така започна импровизираното парти. През есента се събирахме около големи клади, а тази вечер бяхме заобиколили малка купчинка сняг и го наблюдавахме как се топи.

Добре дошли в колежанския живот.

— Хайде де, нека те хипнотизирам — повтори тя.

Чух само половината от онова, което казваше. Тя беше една от тях . Обикновено се случваше на повечето партита, няколко часа след началото. Освен гореспоменатите повдигащи духа ефекти, алкохолът придаваше и кураж, затова в някакъв определен момент един от тях неизменно прекосяваше невидимата бариера и се мъчеше да ме заговори. Предполагам, че изглеждах добре, вероятно виждаха в мен някакъв вид предизвикателство, като ме забележеха изолиран в ъгъла. Само че почти всяко момиче ме караше да се сещам за Стела. Останалите пък ми напомняха за Герди и това болеше почти толкова силно. Понякога дори по-силно.