Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Реконструкцията на „Закусвалнята на Крендал“ бе почти към края си. На прозореца висеше табела „Пица Кармоци — откриването предстои!“.

Минах покрай постройката и се опитах да не поглеждам през новите, блестящи от чистота прозорци, понеже се страхувах какво може да се покаже оттам.

Бяха минали почти три месеца, откакто не бях стъпвал в старата си сграда. Мястото ми изглеждаше почти чуждо. Коридорите сякаш се бяха смалили. Бяха пропити с влага и отчаяно се нуждаеха от пребоядисване. Изкачих се по стълбите и се мушнах в апартамента си, без никой да ме забележи. Дори вратата на госпожа Лийч остана затворена. Нямаше списък с покупки — все пак беше неделя.

В апартамента ми цареше мрак. Всяка повърхност бе покрита с дебел слой прах.

Прекосих стаята, подминавайки купчината обяви, които все още лежаха на масата, и роклята на Герди, все още на пода. Понечих да вдигна щорите, но се отказах.

Ами ако някой следи? Някой, който ме познава…

Настаних се във фотьойла на Леля Джо и зачаках нощта. Дясното ми коляно подскачаше нервно. Призраците от миналото ми виеха около мен, кикотеха се в ушите ми и тръпнеха в очакване да разберат какво ще се случи по-нататък.

Малко след един сутринта паркирах на Ноубълс Лейн, може би на два-три метра от мястото, където бях оставил велосипеда си като хлапе в деня на Голямото преследване.

Ако затворех очи, можех да чуя звука от четирите джипа, които летят зад мен, докато Дънк и Уили бърборят нещо по радиостанцията.

След полунощ бе започнало да приръмява и оттогава не бе спирало. Когато отбих, гумите на хондата леко потънаха във влажната земя. Наругах се мислено, че не съм се сетил за вероятността да оставя следи. Май трябваше да си взема и яке. Температурата падна към четири градуса и продължаваше да се понижава. Очевидно не бях много добър в оскверняването на гробове.

В този час всеки звук ми се струваше усилен до безкрайност — от ръмженето на двигателя на хондата до стъпките ми, ехтящи сред дърветата, докато се приближавах към гробището с лопата в ръка. Излязох от горичката на трийсетина метра на запад от нашата пейка. Не можех да спра да мисля за картината в стаята на Стела.

От стените на гробниците се проточваха дълги сенки, който загръщаха някои от постройките с одеялото на нощта и ги люлееха, приспивайки ги под звуците на дъжда. Знаех, че наоколо няма жива душа, но въпреки това чувствах как някой ме наблюдава. Очаквах едва ли не някой с дълго бяло палто да се измъкне иззад дърветата и да ме пресрещне. Може би не само един. Всички желаещи да се сдобият с онзи кашон. За цялото време, което бях прекарал в гробището, още не бях срещал нито един пазач или гробар. Някой заключваше главната порта в девет всяка вечер и я отключваше сутринта. Не бях виждал въпросния „някой“ никога. Представих си как човекът, избрал да работи в гробище, сред цялата му самота, в края на краищата се превръща в част от това място, в състояние е да се придвижва из околностите редом с мрака и бродещите призраци, тих шепот сред надгробните камъни.

Когато се приближих от южната страна на гробището, видях гробовете на родителите си и гроба на Леля Джо до тях, под разпрострените ръце на огромното червено кленово дърво. Надгробните им плочи блестяха под дъждеца.

Мога ли да го сторя?

О, как само исках едно питие. Може би нямаше да откажа и чист спирт, ако в този момент имах подръка. Бира, сироп за кашлица, уиски, каквото и да е . Чак кожата ми настръхна. Не разполагах обаче с никакъв алкохол, затова продължих напред.

Когато най-сетне стигнах до гробовете, застанах до този на баща ми, обърнах се бавно и се огледах за следи от нечие присъствие. Не видях никого, но чувството, че някой ме наблюдава, не отслабна — усещах странни бодежи в тила си.

Лопатата изведнъж натежа в ръцете ми.

Господ да ми е на помощ.

Забих я в земята.

Пръстта беше по-мека, отколкото очаквах.

Елфрида Лийч се изправи в леглото си и наклони глава.

Беше чула нещо.

Скърцане на дъските по пода. Стенанията на вехтото дърво.

Цифрите върху аналоговия будилник до леглото ѝ се смениха от 3:03 на 3:04 с леко механично бръмчене и чукването на пластмаса върху пластмаса.

Както всяка нощ Елфрида бе настроила термостата на двайсет и един градуса, преди да си легне. Двайсет и два през деня, двайсет и един през нощта. Винаги. И въпреки това стаята ѝ се струваше ужасно студена. Заслуша се, но не успя да чуе равномерното бръмчене на отоплителната инсталация.