Джей Баркер - Сърца за изгаряне

По врата и раменете ѝ плъзна ледена струйка въздух. Това също не беше в реда на нещата. Никога не отваряше прозорците.

Никога.

Още едно проскърцване. Този път откъм коридора. Сигурна бе.

Елфрида пазеше един зареден трийсет и осемкалибров в чекмеджето на нощното си шкафче. Друг бе прибран в скрина ѝ, трети бе скрит зад тоалетната чиния, имаше още два във всекидневната (първият под лявата възглавничка на дивана, а вторият бе залепен с тиксо под масата), а в кухнята в метална кутия с етикет „Брашно“, поставена върху плота, се спотайваше още един. Въпреки че не бе изстреляла и един куршум през живота си, всяко от оръжията бе почиствано и грижливо смазвано всеки четвъртък. Купи си първия два дни след като я нападнаха онези ужасни хора в бяло — онези, които искаха неща, които не им принадлежаха. С другите се снабди през годините, след като твърдо реши, че не иска повече изненади. Първо само един, после втори, когато осъзна, че няма как да се добере до скрития в спалнята, ако стои в кухнята, останалите — когато стигна до извода, че е хубаво човек да има по един на една ръка разстояние, в която и част на апартамента да се намира. Замисли се дали да не си купи един и за дамската чанта, но после реши, че би било глупаво, като се има предвид, че не излиза никъде. Добрият човек, който ѝ продаде оръжията, го стори по телефона, дори бе така любезен да ѝ ги достави срещу допълнително заплащане.

Трийсет и осем калибровият от чекмеджето на нощното ѝ шкафче беше студен и тежеше. Тя стана тихо и прекоси стаята, като се мъчеше да не обръща внимание на артритната болка в краката си.

Въпреки че живееше сама, винаги затваряше и заключваше вратата на спалнята си. На кука, забита във вратата, висеше жълт халат за баня. Тя го отмести встрани и долепи ухо до дървената повърхност. Масивно дърво, не онези боклуци от пресован картон, които продаваха днес, а дебела дъбова дъска, от времената, когато бе строена сградата.

Не чу нищо.

Зачуди се дали наистина бе доловила нещо. Може би просто това бе звукът на старата къща, която се слягаше, или пък изпъването и разтягането на постройката, характерно за периода, когато пролетта изпровождаше студената прегръдка на зимата. Може пък да бе сънувала или да си бе въобразила…

Още едно изскърцване.

Дъската под босия ѝ ляв крак леко помръдна, когато върху нея стъпи някой от отсрещната страна. Пред вратата ѝ стоеше човек.

Елфрида си пое дълбоко въздух и се опита да успокои треперещата си ръка, в която държеше трийсет и осем калибровия.

— Имам пистолет!

Възнамеряваше да изкрещи, но се получи приглушено и измъчено, все едно плътната дървена врата погълна вика ѝ.

От другата страна долетя плътен мъжки глас. Звучеше повече като музика, създадена от прецизно настроен комплект камбанки, отколкото като обикновени думи.

— Знам, че имаш пистолет. Остави го и отвори вратата.

Елфрида остави пистолета върху скрина и щракна ключалката.

— Сега отвори вратата и направи крачка назад — продължи гласът.

Тя се подчини без миг колебание.

Вратата се отвори широко. На прага стоеше мъж с тъмна коса и още по-тъмни очи, с усмивка, която някак си успя да я успокои, въпреки че бе по-мрачна от всичко. Зад него стояха двама мъже с дълги бели палта, които ги наблюдаваха мълчаливо.

Елфрида се зачуди защо изпълни безропотно разпорежданията му. Не искаше да се подчинява. Искаше да насочи пистолета към гърдите на мъжа и да дръпне спусъка, след което да продължи да стреля, докато свършат патроните. Но не можа. Пистолетът вече би далеч от нея и когато се помъчи да застави краката си да се приближат, те не я послушаха. Вместо това отстъпиха назад, както бе инструктирана, докато достигнаха ръба на леглото.

— Седни, Елфрида.

Тя седна.

Тримата натрапници влязоха непоканени в стаята ѝ. В нейното лично пространство.

— Истински ли си? — попита тя.

Той килна глава и се усмихна.

— Вече нямаме нужда от теб, за да наглеждаш момчето. Помниш ли, когато те помолих да го наглеждаш — преди всички тези години? Тогава аз самият бях хлапе. Накараха ме да ти звънна. Толкова безлично.

— Да, спомням си.

— Познаваше родителите ми.

— Да.

— Как се казваха?

— Кийт и Жаклин Пикфорд.

— А как се казвам аз?

— Дейвид. Ти си Дейвид Пикфорд. Ти си прекрасен мъж, Дейвид Пикфорд.

Той се усмихна отново.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

Елфрида Лийч се загледа зад него.

„Вече нямаме нужда от теб, за да наглеждаш момчето“. Не „нямат“ . От „Чартър“ ѝ бяха казали, че момчето Пикфорд никога няма да напусне онази стаичка. Не може да напусне. Задържан пряко волята си. Би следвало да ги мрази, да ги ненавижда. Трябваше да бъдат „те“, не „ние“ .