Джей Баркер - Сърца за изгаряне

От вътрешността на „Големите надежди“ изпадна бележка:

Майка ти си почива, Джак. Моля те, остави я да си почива.

Не разпознах почерка. Не беше на Леля Джо. Може би бе на баща ми?

Запълването на гроба бе доста по-лесно от изравянето. Нагласих чимовете колкото се може по-добре и разпръснах отгоре нападали есенни листа. Когато най-после останах удовлетворен от резултата и се убедих, че среднощното ми деяние може да бъде открито само ако човек се вгледа много отблизо, грабнах годишника, романа и лопатата и се затичах през горичката към мястото, където бях оставил хондата, като се озъртах за следи от нечие присъствие.

Когато влязох в колата, светнах лампата на тавана и заразлиствах страниците на „Големите надежди“. Книгата изглеждаше чисто нова, не четена нито веднъж, много от страниците ѝ дори още бяха слепени една за друга. Очаквах да видя нещо написано вътре, но останах разочарован. На първата страница имаше подробна карта на Англия с изписани имената на Екситър, Лондон, Манчестър, Уидби, Нюкасъл ъпон Тайн и още дузина големи градове. Самият роман изглеждаше пълен и започваше със същото изречение, което се бе запечатало в главата още в детството ми:

Фамилното име на баща ми беше Пирип, а аз бях кръстен Филип и тъй като детският ми език не бе успял да сглоби от двете имена нещо по-дълго и по-разбираемо от Пип, нарекох се сам Пип, а после и другите започнаха да ме наричат така.

Ръцете ми (както и дрехите ми, и всеки квадратен сантиметър от кожата ми, в интерес на истината) бяха покрити с мръсотия, затова омазвах всяка страница, която докосвах. Опитах се да изтрия длани в джинсите си, но това само влоши нещата. Наведох се и ги избърсах, колкото можах, в постелката под скоростния лост.

Оставих „Големите надежди“ и поднесох годишника към светлината. За разлика от книгата неговите страници бяха доста омачкани. Някои бяха подгънати. Корицата отвътре бе осеяна с бележки — „Може би следващата година ще се научиш да пиеш бира като хората! Ал Уотърс“ „Хей, Еди, вземи се подстрижи, бе! Джийн Гласпи“, „Още две годинки до края — късмет! Енид Садър“ … имаше десетки подобни, но не попаднах на нито едно познато име.

Отгърнах на първата страница, чието ъгълче бе подвито. Отгоре бе изписано „Випуск 1979“. На отсрещната страница с кръгче бяха оградени снимките на трима ученици:

Пърла Бейхам

Ками Брадъртън

Жаклин Брийс

Още две на следващата страница:

Джефри Далтън

Гарет Дотс

На следващите три страници нямаше оградени фотографии. Следващата, която открих, бе познато лице: Кейтлин Гарджъри — майка ми, млада и прекрасна. „Гарджъри“ бе моминското ѝ име. Продължих да разлиствам страниците, вече по-бавно. На всяка, чието ъгълче бе подгънато, имаше оградени снимки:

Пенелъпи Модлин

Ричард Нетълтън

Кейт Пикфорд

Ема Такет

На предпредпоследната бе баща ми — Едуард Тач. На последната — някой, когото не познавах, на име Лестър Уудфорд. Имаше очила с дебели рамки и разрошена къдрава коса.

Върнах се към името „Ричард Нетълтън“. Бащата на Стела? После към Ема Такет — вероятно майката на Стела, която също като моята бе вписана с моминското си име? Никой от тях не бе семеен — прекалено млади бяха.

Последната отбелязана страница не беше със снимки на студенти. Въпреки че на фотографията беше доста по-младо, познавах това лице, както и името, изписано под него — Елфрида Лийч, педагогически съветник.

Метнах книгата на седалката до мен, запалих двигателя и натиснах газта по Ноубъл Лейн в мига, в който слънцето се показа иззад хоризонта.

Първия път почуках по-леко. Беше малко след шест сутринта и доста от обитателите на сградата още спяха. Госпожа Лийч не отговори нито първия, нито втория път, затова задумках по вратата ѝ с юмрук.

— Госпожо Лийч! Отворете!

Нейната врата не се отвори, но вратата на апартамент 309 в края на коридора се открехна. Сесил Дреър се показа — косата ѝ бе навита на ролки — и се подготви да ми се развика, но когато ме видя покрит с кал и мръсотия, се отказа, дари ме с гневно изгрухтяване и се скри обратно вътре.

— Госпожо Лийч! — потропах отново, този път с гръбчето на годишника. — Госпожо Лийч!

По дяволите! Влязох в моя апартамент и зарових из ключовете, окачени близо до входната врата. Не бяха надписани, но знаех, че ключът на госпожа Лийч е сребрист, а марката му — „Къртис“ — е щампована отстрани. Беше го дала на Леля Джо преди години. Госпожа Лийч също имаше ключ от нашия апартамент, макар да мисля, че никога не го бе използвала.