Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Върху раницата ми имаше бутилка „Джеймисън“ и бележка:

Добре дошъл на купона, Джак! Удари една наздравица с мен.

Грабнах бутилката и бележката и някак успях да стигна до колата си, преди да започне треморът. Отвъртях капачката и отпих сериозна глътка, приветствайки топлината, изгаряща всичко, което вреше и кипеше под кожата ми — адреналин, страх, тревога, объркване, болка, тъга, омраза, гняв… Не ми пукаше откъде се взе тази бутилка. Не ми пукаше какво олицетворява. Не ми пукаше дали в бутилката не бе налята най-смъртоносната отрова на света (мисля, че дълбоко в себе си се надявах да е така). Нуждаех се от уискито, за да прогоня образа на госпожа Лийч, прогорен върху вътрешната страна на клепачите ми. Щях обаче да държа пиенето си под контрол. Щях. Можех и щях да го държа под контрол. За да си го докажа, отпих само толкова, колкото над света да се спусне лека пелена. Сетне завинтих капачката и метнах бутилката върху постелката пред седалката до мен.

Бях вече на Магистрала 79, преди да осъзная, че съм подкарал хондата. Шофирах с превишена скорост — трийсетина километра в час над ограничението. Отпуснах педала на газта, спрях да лъкатуша от платно в платно и се подредих зад останалите коли в сутрешния трафик. Тези хора, тези роботи , каращи към работа, гримиращи се, хапващи сандвичи за закуска и хилещи се на тъпите шеги по радиото… Те нямаха представа. Нито един.

Когато се погледнах случайно в огледалото за обратно виждане, не можах да позная човека, който ме наблюдаваше отсреща. Косата ми беше мръсна и сплъстена, очите — кръвясали. Кожата ми бе покрита с мръсотия, кал и малки червени точици. Опитвах се да не мисля за последното. Свих по Изход 63 малко след Уексфорд и отбих до една бензиностанция „Филипс 66“. Вратата на тоалетната бе заключена, но някой бе напънал металната каса с лост, като по този начин бе обезсмислил масивната брава. Към вътрешната страна на вратата бе завързано въже, а към стената бе прикрепена кука в опит да бъде създаден импровизирана вътрешна ключалка.

Затворих вратата, омотах въжето около куката и съблякох мръсните си дрехи. Очаквах водата от крана да потече кафява, но за мое учудване беше бистра и леденостудена. Направих онова, което Леля Джо наричаше „курвенско къпане“. Диспенсърът за хартиени кърпички беше празен, затова използвах една от чистите си ризи, за да избърша ръцете и косата си. Когато приключих, се преоблякох в чисти дрехи от раницата, напъхах мръсните джинси, риза, бельо и чорапи в кошчето в ъгъла, след което взех целия чувал с боклука от него и го метнах в контейнера на паркинга, като преди това го напъхах в кашон, в който някога бе имало замразени буритос.

Като се качих в хондата, натиках бутилката „Джеймисън“ под седалката до мен и хвърлих поглед върху леко подобрилото се свое отражение в огледалото. После се върнах на магистралата, като внимавах да не превиша отново скоростта.

Когато Дейвид Пикфорд се качи в белия „Шеви Събърбан“, последван от другите двама, които го бяха придружили в апартамента на онази Лийч, се чувстваше обновен и напълно освежен. Дочутият изстрел, който последва, бе достатъчен, за да се разтеглят устните му в усмивка, която нямаше да изчезне през целия ден. Дори от разстоянието в размер на шест дължини на коли, което ги делеше, можеше да почувства как Тач се разпада.

— Махни това самодоволство от лицето си. Не ти прилича — обади се госпожа Оливър от седалката зад него, като докосваше внимателно безполезната си ръка.

— Трябваше да им кажеш да ампутират този чукан, Латрийс.

— Не ме наричай така. Оливър или госпожа Оливър. Не си заслужил честта да се обръщаш към мен на малко име.

Трябваше да я убие.

Искаше му се, нямаше съмнение. Но освен това смяташе, че всяка смърт трябва да служи на някаква кауза, да има някакво значение. Тепърва му предстоеше да определи какво би означавала нейната смърт или каква би била целта ѝ. Ето защо продължаваше да я държи жива. Досадно кутре, което джафка до глезените му.

Скоро щеше да дойде и нейният ред.

Когато убиеше и последния от тях.

Когато Стела останеше само за него.

След като си поприказваше с всеки един служител на „Чартър“ и накараше компанията да заработи като добре смазана машина.

И тогава тя щеше да умре. Щеше да се погрижи смъртта ѝ да е очарователна.

— Сърби — обади се Оливър зад него. — През цялото време. Безмилостен сърбеж, заседнал под кожата, право в костта. Не мога да се почеша достатъчно силно, за да достигна до него.