Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Знам ли? Тя определено си пада по случайни момчета. Кажи сега защо ти е да те хипнотизирам?

Погледът ѝ започваше да се съживява. Гледаше ме втренчено.

— И защо миришеш на канализация? Все едно си дошъл дотук, като си пълзял през тиня. Така не се впечатлява дама.

Май трябваше да си взема един душ, само че нямах време. Казах първото, което ми дойде наум:

— Ритуал за приемане в студентско братство. Не е разрешено да говоря за това.

— Кое братство?

— Има ли значение?

— Тц, вярно, че няма. Всичките са едни и същи. И тези ли са за мен?

Подадох ѝ единия кит-кат и изядох втория. Първото нещо, което слагах в устата си от вчера насам. После си разделихме сникърса.

— Все още чакам да ми кажеш защо ти е да те хипнотизирам.

През почти половината път насам мислех какво да ѝ отговоря на този въпрос. Не исках да замесвам повече хора в цялата бъркотия. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. Казах ѝ, че и двамата ми родители са загинали в автомобилна катастрофа, като съм бил на четири, и че си спомням само части от този ден, и то насън, но не всичко.

— И искаш да си спомниш останалото?

Кимнах.

— Мисля, че може и да се получи. Хипнотизирали ли са те преди?

— Не.

Тя допи кафето си и се пресегна към моето. Дадох ѝ остатъка и видях как допълни около два-три сантиметра от чашата със захар, преди да го изпие.

— Не става като по филмите. Можеш, разбира се, да броиш наобратно, да щракаш с пръсти и така нататък, но в по-голямата си част всички тези неща са само за шоуто. Знаеш ли откъде идва изразът „потъвам в сън“?

Поклатих глава.

— Телата ни се саморегулират. Адреналинът ни събужда и ни дава енергия. Когато слънцето залязва, тялото ни прави точно обратното — отделя хормон, наречен мелатонин. Той ни кара да се почувстваме замаяни и подготвя организма ни да се „изключи“. Когато навлизаме в сънно състояние, когато сме на ръба да заспим, понякога изпитваме мускулно трепване, наречено „хипнотична конвулсия“, което е сходно със състоянието на изпадане в безсъзнание. Обикновено се усещаме така, все едно се будим, но веднага след това се унасяме. Когато хипнотизираме някого, се стремим да го докараме до онази точка или точно преди, или точно след хипнотичната конвулсия. Именно в този миг вратата между съзнанието и подсъзнанието е най-широко отворена. Когато се опитваме да си припомним нещо посредством хипноза, ние всъщност надзъртаме през тази врата. Има теория, че мозъкът ни всъщност не забравя нищо. Спомените просто се съхраняват по различен начин — някои по-надълбоко от останалите, защото мозъкът е преценил, че или са незначителни, или са травматични. В твоя случай, ако наистина си бил там, когато е станал инцидентът, и миговете, които си сънувал, наистина са били реални, би трябвало да успеем да получим достъп до тях, без значение защо са били потиснати.

Тя допи кафето ми и остави празната чашка на масичката до леглото си.

— Разбира се, възможно е съзнанието да е решило, че тези спомени са били ужасяващи и възкресяването им може да ти причини вреда. Ако се заемем, няма да има връщане назад, затова — сигурен ли си?

Кимнах.

— Добре тогава. Изпий това. — Кайли ми подаде малко бяло хапче.

— Какво е?

— Просто валиум. Трябва ти нещо, което да ти помогне да се отпуснеш. В момента си изтъкан от нерви. Нищо няма да се получи, ако не се успокоиш.

Глътнах хапчето.

Тя приглади завивката върху леглото си и ми нареди да легна, след което зарови в чекмеджето на скрина и измъкна оттам диктофон.

— Ще запиша всичко. Съгласен ли си?

Кимнах отново.

Тя ми подаде чифт слушалки „Боуз“, които покриваха цялото ухо, включи ги в касетофона, поставен върху скрина, и каза да си ги сложа. Когато заговори отново, гласът ѝ стигна до мен някъде отдалеч, все едно викаше от значително разстояние. Не можех да чуя никакъв звук от коридора или от съседните стаи. Тя ми нареди да затворя очи. Направих го.

Тя изгаси лампите. Розовото пред клепачите ми се превърна в черно.

От слушалките долиташе тихо електронно бръмчене. Ушите ми се изпълниха със записаното на касетата цъкане на метроном.

Тик… так .

Тик… так .

Тик… так .

— Добре, Джак, искам да слушаш ритъма на този звук. Представи си, че е туптенето на сърце. То те успокоява. Вдишвай през устата, след това издишвай през носа и се опитай да е в ритъма на звука. Всичко е в звука. В този успокояващ звук. Сърцебиене. Представи си сърце. Кръвта, която обикаля из тялото ти. Животът, който се разтича по вените ти. Топъл и успокояващ. Гласът ми те отвежда по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко в едно топло, спокойно и умиротворено състояние. Все едно се потапяш във вана, пълна с топла вода.