Джей Баркер - Сърца за изгаряне

По времето, когато Нанси Вас набираше телефона на охраната на кампуса, за да съобщи за проникването, бях на двайсет километра оттам, в автокъща „Ото“ в Хъбълсбърг, и разменях моята „Хонда Прелюд“ (и хиляда долара в брой) за „Джип Ранглър“, производство 1989 година. За още петдесетачка ми продадоха регистрационна табела, смъкната от някаква таратайка.

Нямаше да разменя дума с Уили или с Матео през следващите четири години.

Никога нямаше да стъпя на територията на кампуса на Държавния университет в Пенсилвания.

Все още не бях отворил бутилката „Джеймисън“, но щях да го сторя скоро.

И вероятно скоро щях да видя Стела — може би единственото нещо, което бе останало сигурно в живота ми.

В нощта на 8 август 1994 година детектив Джой Фогел стоеше скрита сред дърветата на гробището „Саут Сайд“ и чакаше Джак Тач да се появи. Петима други полицаи бяха разположени на различни места из гробището и също очакваха момчето. Беше ги инструктирала да са облечени в цивилни дрехи и да се опитват да минат за опечалени роднини на погребаните тук, но знаеше, че надали заблуждават някого. Още един униформен бе позициониран в коридора пред апартамента му. Операцията не бе одобрена от Полицейското управление в Питсбърг. Никога не би получила одобрение за подобно нещо. Не можеше да обвини Тач в нищо — разполагаше само с подозрения и откъслечни косвени доказателства, нищо, което да издържи в съда. Вместо това просто тази сутрин извади „Стената на чудатостите“ и попита: „Кой иска да помогне?“ Имаше доста подигравки, но все пак шестима души откликнаха.

Джак Тач го нямаше.

Не бяха го виждали никъде от почти пет месеца. Откакто бе напуснал Държавния университет на Пенсилвания.

В 1.38 сутринта Фогел каза на всички да се разотиват. Операцията се оказа провал.

Тя се върна в полицейското управление, приготви нова кана кафе и зачака неизменното телефонно обаждане, което да ѝ съобщи, че е бил открит поредният труп. Обаждане нямаше.

Тази година труп нямаше.

Както и през 1995, 1996 и 1997 година.

Оказа се, че са търсили на погрешното място. Детектив Терънс Стак, пенсиониран и вече просто Тери, щеше да разбере това малко преди да умре.

Запис в дневника 06/08/1998

Обект „Д“…

Аудио/Видеозапис:

НЕГОДЕН

На 6 август 1998 година се бе лепнала за телевизора в офиса и гледаше Си Ен Ен заедно с останалите детективи. Моника Люински тъкмо щеше да се изправя на свидетелското място. Когато Стак ѝ звънна, тя каза само:

— Дано е нещо сериозно.

— О, определено. Идвай насам.

Откри Стак, седнал на бетонните стъпала пред входната врата, да отпива от кенче диетична кола. Доколкото ѝ бе известно, не бе сръбвал бира от почти пет години. Нещо в изражението му ѝ подсказа, че в момента може би му се иска една. Той се изправи бавно, докато тя слизаше от колата. Артритът вече сериозно го мъчеше. През април тази година беше му донесла торта и двамата бяха отпразнували осемдесет и втория му рожден ден на масичката за карти горе в стаичката, заобиколени от случая, който доминираше живота им. В джоба му нещо дрънчеше. Когато го попита какво, той измъкна шишенце противовъзпалителни.

— Напоследък ги гълтам като бонбони. По-лесно е да ги нося у мен, отколкото да търча нагоре-надолу по стълбите.

Днес, когато се изправи да я посрещне, не само дрънчеше, но и се беше превил и притискаше дясната си длан към бедрото в опит да доизправи крака си.

— Ако отидеш на доктор, ще може да ти предпише нещо по-сериозно, да знаеш.

Той отвори вратата пред нея.

— На моята възраст бих се притеснил, ако нищо не ме болеше.

На дивана във всекидневната бяха нахвърляни одеяла и възглавница. Когато Стак видя, че тя ги гледа, обясни, че понякога му е по-лесно да спи долу.

Заизкачва стъпалата към втория етаж бавно, като се държеше здраво за парапета. Докато стигнат горе, тилът му бе покрит с капчици пот. Влязоха в задната спалня. Той се стовари върху един от столовете до масичката за карти с изпъшкване.

Фогел се бе опитала да го убеди да се премести в дом за възрастни хора или поне да си намери едноетажна къща, но той не искаше и да чуе:

— Да отидеш в старчески дом, е все едно да си куче и да вървиш към ветеринаря, за да те „приспи“. Тук си ми е домът и планирам да умра в него. Просто се надявам някой да ме открие, пред да съм усмърдял всичко наоколо.