Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Момичето, което искаше да ме хипнотизира, по думите ѝ се казваше Кайли. Носеше лятна рокля на цветенца, без ръкави, черен клин и дънково яке. Косата ѝ беше тъмноруса и се извиваше малко над раменете ѝ.

Повече Герди, отколкото Стела.

Докторант, който е на път да стане доцент по философия, бе казала, когато се представяше в началото.

В чашата ѝ се бълникаше някаква неизвестна напитка.

Отпих от пепсито си.

— Няма за какво да ме хипнотизираш. Скучен съм.

— Не изглеждаш скучен. Имаш много замислено изражение, нещо в стил Джеймс Дийн.

— Джеймс Дийн, а?

— Определено. Със сигурност си бунтар.

— Тогава може би не трябва да разговаряш с мен. Ами ако съм опасен?

Очите ѝ се присвиха.

— Опасен ли си?

Всички, за които ме е грижа умират, така че вероятно да.

— Добра ли си в това? — попитах аз.

— В кое?

— В хипнозата.

Тя сви рамене:

— Съквартирантката ми смята, че съм. Проф. Макдъгал казва, че съм най-добрата в неговия клас от десетилетие, но според мен просто се опитва да се намърда в гащичките ми.

— Ти не носиш гащички.

Тя изгледа краката си и обработи получената информация по характерния за пияните бавен начин. След което вдигна очи към мен и се засмя:

— Ами не. Няма гащички.

Забелязах Уили сред тълпата, впил поглед в мен. Вдигна два палеца и закима бързо-бързо.

— Май трябва да си ходя — отроних.

— Не може да си тръгваш, преди снегът да се е разтопил — това е правилото.

— Е, нали каза, че съм бунтар.

— Моля те, позволи ми да те хипнотизирам.

— Какво смяташ, че ще узнаеш?

Тя килна глава настрани. Част от питието ѝ се разля и опръска обувката ми.

— Като за начало — защо си на купон, а не пиеш.

— Може да съм слаб пияч.

Тя пристъпи по-близо и отпи от чашата си. Този път успях да помириша — ром беше.

— Не е кой знае колко трудно.

— И ти не го правиш като хората. Пиеш ром на бирено парти.

Тя вдигна пръст към устните си и се засмя:

— Шшт! Може пък и аз да съм бунтарка.

Уили все още ме гледаше. Зачудих се дали ще звънне на Матео веднага, за да докладва случилото се, или ще изчака до сутринта.

Преброих поне дванайсетима с бели палта.

— В кампуса ли живееш? — попитах я.

Тя кимна наляво:

— В източния корпус.

— Искаш ли да те изпратя до вас?

— Ами добре.

Очевидно топящият се сняг вече бе забравен.

Прекосихме вътрешния двор и минахме за по-напряко през тенис кортовете. По някое време ме хвана за ръка.

Живееше в „Гиъри Хол“, на втория етаж.

Успя да отключи след известно ровичкане из ключалката, бутна вратата, влезе със залитане в стаята и се просна на леглото отляво. Съквартирантките ѝ ги нямаше.

Светнах лампата, затворих вратата и ѝ помогнах да свали обувките и якето си. Чашата с ром бе изчезнала по пътя насам. Не бях забелязал да я хвърля или да я оставя накъде.

Можеше да преспя с нея, но не го направих.

Вместо това изчаках, докато заспи, и я обърнах на една страна. В долната част на леглото имаше събрано на купчина одеяло. Придърпах го над раменете ѝ и го подпъхнах под нея.

Обратният път до апартамента ми на Мифлин Роуд би трябвало да отнеме около двайсетина минути, но се прибрах чак към четири сутринта. Вратата на Уили беше затворена. Чувах го как хърка.

На леглото ми бе оставен плик.

Не беше достатъчно дебел, за да съдържа пари, и за разлика от останалите, върху този адресът ми бе акуратно напечатан. Печатът върху марката гласеше „Питсбърг, Пенсилвания“. Като подател бе вписана кантората на Матео. Вътре открих сгънато на четири писмо заедно с още един по-малък плик.

Джак,

Деуит ме помоли да ти пратя това. Леля ти го е оставила за теб, преди да почине, с инструкции да ти бъде предадено на осемнайсетия ти рожден ден. Извинявам се за закъснението — моя грешка! Беше го оставил на бюрото ми със залепено върху него жълто листче и се е заровило под всички боклуци, преди да го видя (знаеш на какво прилича бюрото ми!). Ако ми даваше… извинявай, сигурна съм, че не те интересува. Още веднъж се извинявам за забавянето.

Надявам се да ги разбиваш в колежа! Давайте, Лъвове!

Искрено твоя,

„Деуит“? Изхилих се. Съвсем бях забравил, че първото име на Матео наистина е „Деуит“. Метнах писмото върху леглото.

Другият плик беше запечатан. Беше наполовина по-малък от обикновените. От онези, в които обикновено се слагат картички с благодарности и други по-малки бележки. Леля Джо имаше цял кашон от тях. Използваше ги, за да пресмята бакшишите си по ден и по смяна — казваше, че ѝ помага да разбере кои са най-добрите смени за взимане и кои да се опитва да избягва. Не съм сигурен, че имаше ефект. Тя така или иначе работеше постоянно.