Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Пиех само…

— … за да се справиш с мъката, да заглушиш болката, да избягаш. — Тя махна с ръка. — Чувала съм всичко това неведнъж. Често казано, изобщо не ме интересува защо го правиш. Единствено се надявам нещата да ескалират. Може би ще се прехвърлиш на хапчета, на хероин, на амфетамини, на крек… няма значение, стига да се разкараш от пътя ми колкото се може по-скоро. Чувам, че вече можеш и да си го позволиш. — Усмивката слезе от лицето ѝ. Тя се наведе по-близо: — И за секунда не си помисляй, че жълтите стотинки, които дрънчат в джобчето ти, по някакъв начин ще те издигнат до нейното ниво. Изисканите дрехи не могат да променят факта кой си в действителност. Само замаскират вонята, която се процежда от теб. Като брезент, опънат върху купчина отпадъци, оставени на слънце. — Тя сложи ръка в скута си. — Преди всички тези години, когато те срещнах за пръв път, в очите ти гореше такъв огън! Онази решителна простотия тип „нищо не може да ме спре“, която всяко дете притежава. Винаги е приятно да видиш как въпросният огън постепенно угасва заради всички онези изпитания, които животът ти сервира. И при теб ще угасне, бъди сигурен. Скоро ще разбереш, че дори да плиснеш някоя-друга чаша запалителна течност върху пламъците, никога няма да върнеш жизнерадостните си младини. Единственият въпрос е колко време ти остава, преди огънят да загасне напълно. Колко ще мине, преди да се превърнеш в поредната безмозъчна отрепка, която се скита по улиците без нищичко, освен картонена табелка в ръката и смрадта на пиячка в дъха?

Ръката ми се сви в юмрук. Сигурен бях, че лицето ми е почервеняло.

— Заведете. Ме. При. Нея.

Мъжът отпред хвърли бърз поглед към мен в огледалото.

— Не — отсече госпожа Оливър. — Това приключва днес.

— Държите я там, в онази къща, против волята ѝ. Насилвате я да прави всички тези неща, да наранява хора.

Казаното накара усмивката на Оливър да се завърне. Тя бръкна в джоба на палтото си и извади оттам сгънат лист хартия. Подаде ми го. Ухаеше на ванилия. Писмото миришеше на Стела.

Отначало не го разгънах. Само се взирах безмълвно във възрастната жена. Досега не бях мразил никого толкова силно. Зла, противна жена.

Когато най-сетне отворих писмото, и тримата ме гледаха втренчено. Пресегнах се и светнах лампата на тавана.

Ръката на Оливър се стрелна и щракна ключа.

— Предпочитам тъмното.

Разгърнах писмото. Ароматът на Стела изпълни джипа.

Скъпи мой малък Пип,

Страхувам се, че нашето време заедно е към края си. Беше толкова забавен. Прекрасни времена, със сигурност. При първата ни среща казах на любимата си госпожа Оливър, че ще бъдеш мой за по-малко от година, може би дори още по-малко, ако се постарая както трябва. Казах ѝ, че мога да те въртя около малкото си пръстче и да те разхождам насам-натам като кученце с едно припърхване на мигли. И се оказах права. От любопитството се роди чуденето, от чуденето се роди желанието, а от желанието се роди страстта. И някъде сред всичко това се роди и любовта. Знам, че ме обичаш. Въпреки че никога не бих могла да обичам някого като теб, знам, че ти ме обичаш. Любопитна съм — когато госпожа Оливър ти каза, че не можеш да ме имаш, това накара ли те да ме желаеш още по-силно? Според нея — да. Полезно ще е да знам.

В басейна знаех, че ме желаеш. Страстта и нуждата по лицето ти бяха толкова прозрачни и очевидни, че ми се искаше да повикам госпожа Оливър и останалите и да кажа: „Вижте! Вижте конците на марионетката! Наблюдавайте как го местя насам, как го местя натам… Танцувай, мой малък Пип, танцувай!“

О, тези години заедно… Бяха чудесни.

Моята малка играчка.

Моят малък Пип.

Но всичко трябва да приключи.

Трябва да ме забравиш.

Понякога се чудя с какво ли ще бъдат запълнени дните ти, лишени от мисли за мен?

Опасявам се, че дори и аз не знам.

Може би винаги ще мислиш за мен.

О, добре тогава, изживей всичките си оставащи дни по този начин.

Годините ще минават, а аз винаги ще бъда в съзнанието ти.

Надали ще успееш да ме прогониш оттам. И винаги ще си останеш моят Пип. Моят Пип.

И така ще бъде всеки ден. Завинаги.

Първата ми мисъл, след като прочетох писмото, бе, че не тя го е писала. Някой друг го бе съчинил и го бе подписал с нейното име. Никога не бях виждал почерка ѝ и не знаех как изглежда. Познавах обаче подписа ѝ. Беше ма всички онези картини в къщата — спомнях си ги отчетливо. Замахът на четката ѝ се бе запечатал в съзнанието ми. Подписът на писмото съвпадаше с подписите върху онези картини.