Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Обичаш ли я?

На който отговорих:

— Не знам. И обясних:

— Тя ме привлича. Не мисля, че е минал дори един ден, дори един час, в който да не съм мислил за нея. Така е още откакто бях малък. Когато съм с нея, дори да е за кратко, се чувствам цял , чувствам се завършен .

Щом изрекох това на глас, в съзнанието ми нахлуха мисли за Герди. Вината направо ме смаза.

Нямам нищо против да съм „другото момиче“.

Възможно ли е човек да обича две момичета едновременно? Започвам да си мисля, че е възможно. Не една и съща любов — различни видове любов, всяка от които запълва различна празнота в теб.

Обичах ли Стела? Да. Може би нямах смелостта да си го призная на глас, но определено я обичах.

Обичах ли Герди? Исках , но не я обичах. Поне не отначало. Сега може би да, но не и в началото. И когато го признах пред самия себе си, ме заболя още по-силно.

Може би това беше разликата (ако изобщо имаше разлика).

Не можех да не обичам Стела, дори да опитвах.

Като знаех, че ще я видя скоро, успях някак си да избутам седмицата. Преживях детоксикацията и липсата на алкохол. Поне този път.

— Почти шест часът е — каза най-накрая Уили. — Трябва да тръгваш.

Навън вечерното небе бе покрито с мрачни буреносни облаци. По любимия прозорец на Леля Джо удряха едри капки дъжд.

Кимнах и се запътих към вратата.

— Вземи си чадър — предложи Уили.

— Нямам! — извиках от коридора.

Някакъв дъжд нямаше да ме забави.

Ако не беше дъждът, сигурно щях да забележа партньорката на Фаустино Брайър, детектив Фогел, която излезе иззад ъгъла на сградата и ме последва до гробището.

Спрях на гробовете на родителите си под падащите листа на огромния клен. Дъждът вече плющеше с всичка сила. Въпреки че валеше сравнително отскоро, земята беше подгизнала. Под внушителното дърво вече имаше три гроба. Тревата около гроба на Леля Джо вече бе израснала и се сливаше с останалите. Вазите бяха пълни с вода и осеяни с ръждиви петна. На гробовете на майка ми и баща ми нямаше цветя. Не бях идвал от месеци, всъщност от погребенията на Герди, Крендал и останалите от закусвалнята. Просто не бях в състояние.

Коленичих в мократа трева, махнах кленовите листа, залепнали към мраморните повърхности, и почистих мръсотията с ръка и с дъждовна вода.

— „Кейтлин Гарджъри Тач. 16 февруари 1958 година — 8 август 1980 година. Обичана съпруга, майка и сестра“ — прочетох тихо.

Гробът на баща ми стоеше безмълвно до нейния, все едно мълчаливо осъждаше скорошното ми поведение. Минимумът думи върху надгробния му камък бяха олицетворение на малкото думи, които изричаше, когато ми беше ядосан. Тишината често бе по-силно наказание, отколкото която и да е дума, която би изрекъл на глас.

— Почвам да влизам в правия път — казах и на двама им. — Бяха тежки времена, но вече се стягам. Ще се върна, когато времето се пооправи, и ще почистя.

Във вазата на надгробния камък на Леля Джо имаше цвете — една-единствена маргаритка, вече повяхнала и клюмнала. Зачудих се кой ли я е сложил там.

— Ще се върна, обещавам.

Изправих се, обърнах се към хълма и тръгнах към гробниците. Към пейката.

Проповедника свърна от Браунсвил и спря понтиака в малка уличка встрани от главната.

Дъждът и той се обичаха и се мразеха едновременно.

Знаеше, че понякога времето му предлага допълнително прикритие и го пази от любопитни очи, но и ненавиждаше да е мокър. Мокрите дрехи го забавяха, заставяха го да се влачи, караха го да се чувства мръсен. Да не забравяме и проблема със звуците. Проповедника знаеше, че слухът му е остър, вероятно по-добър, отколкото на средностатистическия човек, но този тип време създаваше такава шумотевица, че заглушаваше почти всичко наоколо — чудесно, ако се има предвид какво му предстоеше да извърши, но ужасно, ако става въпрос за ослушване за опасност, която се прокрадва зад гърба му.

Щеше да се справи обаче. Винаги се справяше.

Бръкна под предната дясна седалка и извади пушката. Модифицирана трийсет и шест сантиметрова помпа „Мозберг“ с ръкохватка „Раптор“. От жабката измъкна една от десетината кутии с боеприпаси и се зае да зарежда оръжието, като вкара последния патрон в цевта.

Взе и трите гранати М67, които бяха скрити зад кутиите с муниции. Въпреки че бяха малки, всяка нанасяше поражения в радиус от петнайсет метра и изхвърляше осколки на двеста и петдесет метра.

А и бяха шумни.

Проповедника харесваше шумните оръжия.