Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Носеше армейския си тренчкот „Гордънстоун“, който му бе любим още откакто го откри в магазин за дрехи втора ръка преди почти петнайсет години. Пъхна трите гранати в големия преден десен джоб и се зае да пълни останалите джобове с резервни патрони за пушката. От опит знаеше, че така може да носи със себе си пет кутии с боеприпаси. Гилзите добавяха около шест килограма към теглото на якето, което и без това беше доста тежко заради кевларените пластини, които бе пришил отвътре, за да прикриват ръцете и гърдите му.

Късметлийското му яке.

Любимата му пушка.

Време е за шоу.

Шест без пет минути.

Даде на заден и излезе от уличката.

Пейката беше празна.

Дъждовните капки барабаняха по нея и отскачаха. Водата се събираше на локвички отдолу. Потреперих.

Трябваше да си облека яке.

Приближих се и седнах, отметнах мократа си коса от лицето и се взрях в тесния път. Нито следа от джиповете.

Писмото на бащата на Стела до татко беше в джоба ми. Силно се надявах дъждът да не го унищожи. Наругах се, че не съм се сетил да го увия в найлон или нещо подобно, за да го опазя.

Въпреки че слънцето щеше да залезе едва след два часа, светлината бе повече от оскъдна. Гневните буреносни облаци затулваха и малката частица, която се опитваше да пробие, и гробището изглеждаше потънало в някакъв странен предздрач. Вятърът се усили. Сведох глава и закрих очи. Минаха поне още десетина минути, преди да забележа фаровете, разсичащи дъжда, да лъкатушат из гробището, да изчезват зад хълма само за да се появят отново миг по-късно, този път по-близо.

Когато возилото спря на трийсетина метра от мен, валеше толкова силно, че не различавах почти нищо. Дори лъчите на фаровете все едно се давеха в дъжда.

Форсиране на двигатели.

Изправих се и тръгнах към тях.

Проповедника спря колата. Кракът му продължаваше да натиска педала на газта. Понтиакът ръмжеше доволно. Не виждаше нищичко.

Превключи от къси на дълги и обратно. Валеше толкова проливно, че в момента пред него все едно стоеше плътна водна стена, бяла завеса.

Сложи дясната си ръка върху мозберга и прокара палеца си по гладкия, добре смазан метал.

Когато някой почука на прозореца, пръстите му се стегнаха върху ръкохватката.

Със свободната си ръка Проповедника посегна към дръжката на вратата.

Време за действие.

Задната врата се отвори. Намъкнах се вътре, тръснах се върху седалката и затворих след себе си. От мен се стичаше вода.

Госпожа Оливър ме изгледа навъсено.

— Помислих си, че навярно ще седиш навън цяла нощ, брулен от този киселинен и просмукан с въглищен прах дъжд, така характерен за този забравен от Господа град. Може би всички ще извадим късмета да лепнеш някоя прекрасна пневмония. Твърде глупав, за да си вземе подходящо яке или да използва чадър. Защо ли не съм изненадана?

Огледах се.

Отпред седяха мъж и жена. Не се обърнаха. Можех да ги видя в огледалото. Той изглеждаше на двайсет и няколко, с късо подстригана руса коса, кафяви очи и трисантиметров белег над дясната си страна. Когато видя, че го наблюдавам, се подсмихна самодоволно и впери поглед в предното стъкло, върху което продължаваха да връхлитат яростни порои.

— Къде е тя?

Оливър въздъхна:

— Предупредих те още докато беше дете. Казах ти какво ще се случи, а ти не ме послуша. Вместо това се вманиачаваш, преследваш… лепиш плакати из града, за Бога! Дори и сега чувам как малкото ти сърчице хлопа като побесняло. Кога ще осъзнаеш, че си много под нивото ѝ, и ще продължиш напред?

— Заведете ме при нея.

— Не можеш да я докосваш — продължи Оливър. — Виждал си до какво води докосването ѝ. Не можеш да я прегърнеш. Никога. И това е само най-малката от всички прегради, които ви делят. Исках да видиш какво прави тя. Имаше нужда да го видиш.

— Заведете ме при нея — повторих.

— Тя трябва да го прави, между другото. Желанието се натрупва, този порив, този глад, празнотата, копнееща да бъде запълнена. Може да го задържи за известно време, но я човърка отвътре. Каза, че гладът започва като лек шепот от ъгъла на стаята и в края вече е писък, толкова силен, че престава да чува всичко останало. Това е болест, пристрастяване както на физическо, така и на ментално ниво. — Тя се извърна към мен и се усмихна: — Ти знаеш много за пристрастяването, нали? Чувам, че си почнал да си попийваш. Толкова прекрасни новини. Със сигурност така ще ускориш пътя си към канавката.