Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Веднага след погребението на Гарджъри Проповедника бе проследил малкия кортеж от бели автомобили. Бяха три, като всеки пое по различен маршрут, за да попречат на евентуалните преследвачи. Единият обикаля над един час, въпреки че къщата бе на не повече от четири-пет километра от гробището. Проповедника знаеше в кой от трите пътува онази Оливър, затова се лепна за него, внимателно спазвайки дистанция от няколко коли. Не му беше за пръв път, познаваше процедурата. Джипът на Оливър също пое по по-дълъг маршрут и кръжа близо половин час, вместо пет или десет минути, колкото траеше пътуването до имението. Нямаше значение. Онова, което имаше значение, бе, че в края на преследването Проповедника вече знаеше къде се намира къщата, къде са те .

Знаеше къде може да открие момичето.

Този следобед се бе сдобил с копия от чертежите на сградата. Изнамери планове на терена. Изрови всички данъчни декларации на имението. Беше старо, построено още през 1893 година. От строителните разрешения бе узнал подробности за всички подобрения, които бяха правили през годините — подмяна на електрическата инсталация и водопровода, подсилвания на стените. В документите фигурираха имената на фирмите, които бяха присъствали на мястото, когато бяха идвали инспекторите. Чрез тези имена Проповедника откри компанията, която бе инсталирала охранителните камери и изработените по поръчка ключалки, монтирани на всички външни врати. Да се сдобие с документацията им, бе въпрос на няколко дни.

За седмица вече познаваше всеки квадратен сантиметър от мястото. Можеше да назове, без да се замисля, вида гвоздеи, използвани във всяка стая, производителя на медните тръби и на ПВЦ тръбите, с които медните бяха заменени преди десетина години.

Започна да наблюдава имението скоро след това.

Повечето съоръжения — а той гледаше на мястото именно така, не като на къща, а като на съоръжение, — които поддържаха охрана на пълен работен ден, обикновено представляваха една добре смазана машина. Тоест — графици, ротации, предварително зададени маршрути и модели. Някои от охранителите се въртяха на дневна база, други спазваха пет, десет, понякога двайсет различни графика и колкото по-сложни бяха, толкова по-трудно бе да се проследят. Тук спазваха седем графика. На Проповедника му отне почти две седмици, за да ги научи. В крайна сметка успя, разбира се — винаги успяваше. За тези четиринайсет дни съумя да идентифицира всички трийсет и седем охранители, които работеха тук, знаеше какви задачи са им възложени, смените им и ротацията. Можеше с лекота да изнамери фишовете им за заплати и да научи истинските им имена, но не стигна чак толкова далеч. Вместо това им измисли прякори като на джуджетата на Снежанка. Онзи, когото уби до колата си, беше Глупи. Другият — Кихавко.

По всяко време на денонощието в будката имаше двама пазачи. Още петима патрулираха из околностите. Общо седем навън.

До трите телевизионни монитора имаше телефон. Проповедника стоя и се взира в него около минута, в случай че някой е чул изстрелите и е решил да се обади при охраната, за да види какво става.

Телефонът не иззвъня.

До апарата имаше голям жълт бутон. Проповедника го натисна.

Портата от ковано желязо започна бавно да се отваря навътре.

Проповедника се върна до понтиака, качи се и се намръщи, когато видя, че е намокрил кожените седалки. Щеше да се погрижи за колата утре. Щеше да изчисти цялата бъркотия и колата отново щеше да засияе.

Телефонът в будката на охраната зазвъня в мига, в който автомобилът премина през портите.

Някъде в недалечното бъдеще на детектив Фогел се очертаваше една доста неприятна настинка. Сигурна беше.

Тя приклекна зад гробниците и почти се долепи до каменните стени в опит да избегне дъжда — без особен успех. Беше мокра до кости и почти бе сигурна, че кожата ѝ е подпухнала и набръчкана, все едно бе стояла във паната през последния един час, а не беше търчала из гробището в преследване на хлапето.

Тач спря за малко на мястото, където бяха погребани родителите му. И Фогел, и Фаустино ги бяха посещавали няколко пъти преди време. Брайър имаше специална папка, посветена на гробовете. По ирония на съдбата притежаваха повече информация за тях, отколкото за самите родители. Знаеха кой е изработил надгробните плочи, кога бяха поставени, сдобиха се с копия на поръчките. Нямаха идея кой е платил за тях — имената в документите бяха фалшиви. Папката за родителите беше по-тънка, Фогел отметна мократа коса от лицето си за пореден път и мислено се закани да промени този факт. Имаха имената им и датата на смъртта от изписаното върху надгробните камъни, но не успяха да открият нито актове за раждане, нито данни за шофьорски книжки, нито притежавани от тях имоти. Бяха сигурни, че имената Едуард и Кейтлин Тач са измислени. Ако не бяха, значи двамата бяха живели, без да оставят следа — било то хартиена, или електронна. Съвсем нелека задача в днешно време, но достатъчно лесна през петдесетте, шейсетте и дори седемдесетте.