Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Забеляза идващото превозно средство още преди хлапето да го види. Наблюдава го как се приближава по тесния път и спира с лице към него.

Видя как Тач отиде до джипа и влезе вътре. Беше бял „Шеви Събърбан“ със затъмнени стъкла.

Фогел предположи, че возилото принадлежи на Крокет (вече на Дънкан Белино) и в момента става свидетел на среща, организирана далеч от местата, които предполагаемо се следяха. Ако тръгнеха, нямаше как да ги последва.

Тач обаче не замина с джипа. Вместо това изскочи от колата и хукна през гробището. Фогел бе раздвоена — не знаеше него ли да преследва, или колата.

Реши да направи и двете.

Затича се към белия събърбан, като се мъчеше да стои приведена и се надяваше, че дъждът ще ѝ осигури прикритие от онзи или онези, които бяха в колата. Приближи се достатъчно, за да види и запомни регистрационния му номер, след което хукна след хлапето, проклинайки се защо, по дяволите, днес не бе сложила обувки, които не пропускат.

Тач (и Фогел, която бе по петите му) бяха на половината път надолу по хълма, когато джипът потегли.

Проповедника включи на първа и подкара понтиака по калдъръмената пътечка, покрай дъбовете и брястовете, насочвайки се към имението. Държейки волана с една ръка, презареди пушката. Алеята бе учудващо дълга и прекалено тиха.

Първият куршум строши левия му фар.

Вторият се заби в предното стъкло малко встрани от средата, прожужа покрай дясното му ухо и потъна в седалката.

Още три куршума профучаха един след друг, преди Проповедника да забележи стрелеца. Беше излязъл иззад дърветата на стотина метра пред понтиака, бялото му палто се вееше, пушката подскачаше в ръцете му. Проповедника го разпозна — беше го кръстил Док.

Проповедника се надяваше да стигне пред къщата, преди да започне пукотевицата, но след като това определено вече не бе възможно, той изключи от скорост, дръпна ръчната и изскочи под дъжда. Маневрата му предизвика сериозно объркване у Док. Започна припряно да изстрелва един след друг куршуми към него — неразумно, като се има предвид разстоянието, особено под проливен дъжд. Проповедника изчезна сред дърветата и заобиколи Док по фланга, докато хлапето презареждаше.

Към колана му бяха закачени дузина ножове за хвърляне „Смит&Уесън SWTK10CP“, изработени от въглеродна стомана, с приятната тежест от около двеста грама всеки. Предпочиташе ги пред огнестрелните оръжия в редица ситуации, а въпросната очевидно бе такава. Ножът напусна колана, тихо излетя във въздуха и се заби във врата на Док за по-малко време, отколкото на хлапето му отне замяната на празния пълнител с нов. Последната му грешка бе да издърпа ножа от врата си.

Проповедника продължи да се крие сред дърветата.

На алеята изникнаха още двама охранители. Единият се наведе над Док, а другият огледа горичката. Не го забелязаха. Взряха се в работещия на празни обороти понтиак. Проповедника продължи покрай дърветата, докато къщата се появи в полезрението му, след което изчака с пушка, преметната през рамото му, и ножове във всяка ръка.

Двамата притичаха на една ръка разстояние от него. Насочваха се към имението.

Когато вторият го подмина, Проповедника заби ножа в глезена му, прерязвайки ахилесовото сухожилие. Мъжът залитна и се строполи на земята. Първият чу шума и се обърна. Друг нож щръкна от гърлото му. И той се стовари на земята.

Сърдитко и Щастливко, предположи Проповедника. Гардовете тотално бяха разбъркали позициите си. Трудно беше да се прецени кой кой е.

Охранителят с прерязаното гърло се опита бавно да пропълзи по алеята към дърветата. Проповедника заби нож в тила му, взе зиг-зауера му и се извърна към къщата. Някъде там имаше още двама пазачи. Това беше неприемливо.

Прожекторите се включиха. Дъждът стана снежнобял.

Детектив Фаустино Брайър последва понтиака по Уилок, покрай гробището и едва не го загуби от поглед, когато навлезе в доста елитния квартал, познат като Бърлингтън Хилс. Понеже не искаше да се приближава твърде много и да рискува да бъде забелязан, позволи на автомобила да се откъсне напред и да изчезне сред кривите улички. Фаустино не го видя отново, но за сметка на това забеляза малка охранителна будка, пред която лежаха две тела. Огромната желязна порта бе широко отворена, а в будката звънеше телефон.

И двамата мъже очевидно бяха мъртви. Дългите им бели палта бяха омазани с кръв и подгизнали от дъжда.

Когато дочу поредица от изстрели някъде отпред, Фаустино повика подкрепления по радиостанцията, извади пистолета си и тръгна пеша по алеята, като внимателно оглеждаше дърветата.