Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Стела

Почеркът от подписа съвпадаше с почерка на текста — очертанията на всяка буква, извивките… не исках да вярвам, че са написани от една и съща ръка, от нейната ръка, но колкото по-отблизо се вглеждах, толкова по-убеден бях. На шестото прочитане вече не можех да сдържам сълзите си.

Госпожа Оливър каза:

— Преди седем години двамата с теб седяхме на тази пейка. Тогава ти казах: „Никога няма да я притежаваш. Колкото и да я желаеш един ден, тя никога няма да бъде твоя.“ Помниш ли?

Не промълвих и дума.

Сълзите ми капеха върху писмото. Една попадна върху „забравиш“ . Наблюдавах мастилото, докато се разливаше по хартията. Думата се размаза. Избърсах очите си с опакото на ръката си и подсмъркнах.

— Ти винаги си бил игра за нея. Игра, чийто край настъпи. Недостатъчно бързо за моя вкус, но най-накрая приключи. — Тя ме погледна и се подсмихна. — Ще ѝ кажа, че си се разревал. Ще ѝ хареса. Може би, като се прибереш у вас, ще си прережеш вените? Това пък ще хареса на мен . Нужен ли ти е нож? Сигурна съм, че може да изнамерим един специално за теб.

Шофьорът отново бе впил поглед в мен. По устните му играеше крива усмивка. Жената до него изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в смях. Главата ѝ бе сведена, устните — здраво стиснати.

Дръпнах дръжката на вратата. Преди Оливър да отвори уста да ме спре, тикнах писмото, на Стела в джоба си и изскочих от колата. Затичах се в нощта под проливния дъжд.

— Моля, останете в автомобила, господине.

Проповедника чу думите миг преди да различи силуета на мъжа, който ги изрече. Бе застанал до колата му, облечен с бял тренчкот, с качулка на главата. Държеше ръка върху ръкохватката на пистолета в кобура на кръста си, свободната си длан бе сложил на вратата на понтиака. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро.

Проповедника наведе рамо и блъсна вратата с такава сила, че ударът отхвърли мъжа назад и го просна по гръб на улицата.

Проповедника излезе от колата, извади пушката, намести приклада до бедрото си и насочи цевта към гърдите на мъжа.

Човекът с белия тренчкот приличаше на костенурка — паднал по гръб, мяташе безпомощно ръце и крака в опити да се изправи. Мънкаше порой неразбираеми молби.

Проповедника дръпна спусъка.

Тъй като цевта бе опряна плътно в гърдите на мъжа, тялото му послужи като импровизиран заглушител. Подскочи, когато гръдният му кош експлодира и вътрешните му органи се превърнаха в каша. Куршумът излезе през гърба на мъжа с достатъчно сила, за да разпръсне вода и останки от листа във всички посоки.

Проповедника плавно вдигна пушката и с рязко движение изхвърли гилзата и зареди отново. Тогава забеляза и оръжието на втория мъж с бял тренчкот, който излизаше от будката на пазачите до портата. Също беше „Зиг-Зауер Р220“. Беше успял да го измъкне наполовина от кобура, когато от мозберга на Проповедника изригна втори изстрел. Върху гърдите на мъжа разцъфна яркочервено цвете, което направо съсипа хубавото му бяло палто. Мъжът погледна надолу. Докато петното се разрастваше, в очите му се появи объркване. Сетне се строполи в една локва, частично закрит от левия преден калник на понтиака.

Понеже вторият изстрел не включваше употребата на „човешки заглушител“ (или на какъвто и да е заглушител), беше много по-шумен от първия. Несъмнено достатъчно силен, за да бъде чут от един или двама съседи. Дали се бяха обадили в полицията — това вече беше друг въпрос. В буря като тази хората най-вероятно щяха да свържат звука е времето навън. Изстрелите от пушка не бяха нещо обичайно за тази част на града, и макар повечето хора да си мислеха, че могат да разпознаят гърмеж, в действителност малцина бяха в състояние да го различат, а още по-малко имаха желание да предприемат нещо, когато го чуеха. По-лесно беше да се престорят, че нищо не се е случило, че всъщност са чули нещо друго.

Три крачки до будката на пазачите. Проповедника се озова вътре за миг. Пушката бе презаредена и готова. Както и очакваше, кабинката бе празна. Имаше по един прозорец, гледащ във всяка посока. Зад онзи, който бе обърнат към къщата, се намираше малко бюро с три малки монитора, свързани към система за видеонаблюдение. На първия монитор се виждаше хубав кадър на понти-ака отблизо. Проповедника не можа да не се възхити на колата. Чудесен екземпляр, истински детройтски шедьовър. Дъждът блестеше под светлината на насочения към предния капак прожектор. Вторият монитор показваше по-обща картина — виждаше се задната част на понтиака, както и обширна част от алеята, чак до главната улица. На третия монитор се въртяха кадри от останалите камери, разпръснати из просторното имение.