Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Опасен си. Трябва да бъдеш държан под ограничение.

— Възможно е. Ограничението обаче може да бъде забавно, да знаете. Запозната ли сте с принципното устройство на тръбната бомба?

Д-р Дъргин не отговаря.

— Тръбната бомба представлява здраво запечатана от двете страни тръба, пълна с експлозив. Ограничението, което осигурява тръбата, означава, че със сравнително малко експлозив може да се постигне значителен взрив. Разбирате ли, ограничението причинява повишаване на налягането, увеличава разрушителната сила. Ако сложите бомба в кутия, резултатът ще е доста по-опустошителен, отколкото ако гръмнете същата тази бомба по средата на открито поле. А аз вече доста време стоя в моята кутия, докторе.

— Стела също е в кутия, макар и доста по-голяма.

— Защо Тач не е в негова собствена кутия?

Д-р Дъргин не отговаря.

— Не заслужава Стела — казва Обект „Д“. — Подайте ми онази чаша вода.

Без да се поколебае и за миг, доктор Дъргин прави каквото ѝ е казано.

— Скапана работа!

Проповедника паркира черния си „Понтиак GTO“ на обичайното си място на Уилок Роуд и изкачи стръмния хълм до Браунсвил Роуд, след което стигна до „Закусвалията на Крендал“… или по-точно до онова, което бе останало от нея. Панорамните прозорци бяха покрити с големи листове шперплат. Стъклената врата бе заменена от стоманено чудовище, заключено с катинар. В средата, бе прикрепен знак, на който пишеше:

ЗА СЪБАРЯНЕ

Сградата е Негодна за обитаване Използването на тази сграда е Незаконно

Неоторизираното премахване на този Знак

СЕ НАКАЗВА

Първата мисъл на Проповедника бе за ниската грамотност на онзи, който го бе писал. Втората му мисъл, след като се нагледа на табелата и премести очи върху опустошението наоколо, бе: „Какво, по дяволите, е станало?“

Беше хапнал тук ден преди погребението на онази жена, Гарджъри — пържола и яйца, обичайното.

Прекара пръст по металната каса на прозореца. Ръкавицата му се покри със сажди. Беше подчертал колко е важно да бъде информиран своевременно. Не обичаше да тъне в неведение.

След смъртта на онази Гарджъри от него вече не се изискваше да прави месечни доставки на пари в брой на хлапето.

Това беше чудесно.

Беше наистина чудесно.

Понеже му оставяше свободно време за други дела.

Беше избягвал тази смрадлива дупка в града цели три месеца и половина. Обичаше да е постоянно в движение, да сменя обстановката. Обичаше да си цапа ръцете, а това питсбъргско задание беше доста под нивото му още от самото начало. Глупостите в стил „не пипай, само наблюдавай, от време на време доставяй“ не бяха онова, заради което се бе заел с цялата работа. Беше си пропи-ляване на таланта му.

Ситуацията явно щеше да се промени днес. Беше вълнуващо.

Караше го да се чувства по-жив.

Закусвалнята обаче. Закусвалнята го притесняваше.

Неизвестна величина.

Не харесваше неизвестните величини.

Поредният облак премина пред слънцето. Този беше мрачен и сив, готов да се разцепи. Температурата също се понижи. Задуха хладен ветрец. Скоро щеше да завали. При това здравата.

Уличният телефон зад него зазвъня.

Проповедника обмисли дали да не свали табелата, после се отказа.

Прекоси улицата и вдигна слушалката с облечената си в ръкавица ръка, като внимаваше да не допре пластмасата до ухото си.

— Не спомена нищо за закусвалнята.

— Закусвалнята ли?

— Прилича на пожар. Какво е станало?

— Несъществено. Не те засяга. Предположих, че си чул.

— Бях в Арканзас.

Въздишка.

— Браво на теб.

— Момчето…

— Добре е.

Проповедника погледна часовника си. Шест и десет.

— Действаме ли по план?

— Да. Готов ли си?

Тъп въпрос. Винаги беше готов.

— Да.

— Без оцелели, разбрано?

Последното го накара да забрави за тъпия въпрос. Нямаше търпение.

Една пресечка по-нататък, само на две паркоместа от мястото, където преди спираше ванът с хората, които следяха Дънкан Белино, преди момчето да се изнесе от апартамента си на Браунсвил Роуд 1822, в една кремава „Хонда Сивик“, взета по-рано през деня от полицейския паркинг, седяха детективи Фаустино Брайър и Джой Фогел. Не им се искаше да използват обичайните превозни средства днес — съществуваше риск онова хлапе Тач да ги разпознае.

Фаустино видя как мъжът, който караше черния „Понтиак GTO“, окачи слушалката на уличния телефон и закрачи обратно към Уилок. Вероятно бе паркирал на същото място, където преди го бяха засекли.