Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Определено онзи, който чукаше, нямаше бърза работа, следователно можеше да почака. А ако не искаше, толкова по-зле за него — не давах и пет пари.

Дръпнах резето и открехнах вратата, колкото да видя кой се е довлякъл.

Уили Трюдо.

По устните му играеше усмивка. Той се опита да я прикрие, независимо че в мига, в който ме видя, тя се превърна от естествена в пресилена.

— Здрасти, Джак.

— Уили? Какво търсиш тук?

Той ми подаде някакъв лист.

— Съседката ти ми даде това, за да ти го връча. Показа си носа бегло преди двайсетина минути.

Списъкът за пазаруване на госпожа Лийч.

— Какъв ден сме днес?

Уили ме натика в апартамента и сбърчи нос:

— Четвъртък. Каква, по дяволите, е тази воня?

Не бях излизал от апартамента цяла седмица. Миналия четвъртък госпожа Лийч бе проявила чудеса от храброст, бе прекосила коридора и бе пъхнала списъка за пазаруване под вратата ми. Беше се притеснила да не съм я забравил. Преди една седмица.

— Тук е егати кочината — каза Уили.

Видя роклята на Герди на пода и се взря в нея. После забеляза и бикините до нея.

— Да нямаш гости? — каза тихо.

— Не ги пипай.

Прозвуча малко по-грубо, отколкото възнамерявах.

— Съжалявам. Просто… недей, моля те.

Уили се отдръпна, погледна празното легло в спалнята ми, след което се върна във всекидневната. Огледа се бавно наоколо.

Отвори с върха на пръста си кутията с пица върху масата и остави капака да падне обратно, след като видя съдържанието ѝ. Май бях поръчал това в събота. До пицата имаше няколко кутийки с китайска храна. Най-отдавнашните бяха в кухнята. Свободните пространства между остатъците от храната бяха запълнени с празни бутилки от „Джеймисън“, „Капитан Морган“ и много други, с най-различен цвят, размер и марка.

Почесах се по корема.

— Какво искаш, Уили?

— Адвокатът ти ми се обади. Искаше да те проверя как си. Каза ми да те замъкна до кантората му, ако трябва — и с ритници.

— Адвокатът ми ли? Откъде е взел номера ти?

— Знам ли…

— Какво ти каза?

Уили прелисти обявите със скицата на Стела, затиснати от кутията с пица.

— Виждал съм такива из града. Дънк ме светна за какво става въпрос преди няколко месеца. Успя ли да я издириш?

— Коя дата сме днес?

— Двайсет и девети юли, защо? Не беше осми август.

— Просто нямам календар.

Уили разбра защо го питам:

— Имаш още седмица и малко.

Дълбоко в себе си се учудих, че помни. Не бяхме говорили за това, откак бяхме деца. Преди години. Преди цял живот.

— Да, в случай че благоволи да се появи — отвърнах. — Какво ти каза адвокатът?

Уили се облегна на масата.

— Каза, че си се покрил тук с месеци, не си вдигаш телефона, не ходиш на училище и си пропуснал последната среща с него.

Мамка му. Вторник. Трябваше да се видим с него в кантората му във вторник.

Уили продължи:

— Притеснява се. Мисли, че ти трябва приятел до теб. Като гледам обаче, явно няма за какво да се тревожи. Очевидно при теб всичко е тип-топ.

— Приятел? Ти? Не дойде на погребенията. — Започнах да ги изброявам на пръсти: — Нито на Леля Джо, нито на Герди, нито на Крендал. На нито един от хората, които умряха.

— Родителите ми не мислеха…

— Родителите ти? Сериозно ли? Ще обвиниш тях? Добре де, разбирам, не познаваше Крендал кой знае колко добре. Дори мога да ти простя за Леля Джо. Но Герди? Та тя беше и твоя приятелка. Ако ми беше приятел, щеше да дойдеш.

Уили заби поглед в земята.

— Дънк тогава се бе забъркал в голяма гадост. И още е натопен до уши в нея. Двамата с него бяхте гъсти. Родителите ми смятаха, че е най-добре да се държа настрана от вас. Другата година заминавам в колеж, в Държавния университет в Пенсилвания, притесняваха се, че…

Отидох до вратата.

— Върви си, Уили. Не трябва да си тук.

— Напротив, трябваше да съм тук през цялото време — каза той тихо. — Извинявай.

— Искам да остана сам.

— Това е последното, от което имаш нужда.

— Разкарай се, Уили.

— Какво трябваше да си помисля? Пликове с пари в брой, които се появяват мистериозно. Онзи джип, който се опита да те убие, когато бяхме деца.

Опита.

— Реших, че някак си е свързано с Дънк. Мислех си, че е започнал да движи с онези хора още когато бяхме малки, и оттогава насетне само става по-зле и по-зле. Наистина ми изкара ангелите с онзи револвер. Престорих се, че всичко е наред, обаче, мамка му, Джак — револвер?! Бяхме на дванайсет. Не би трябвало да си имаме взимане-даване с оръжие! Реших, че цялата история за онова момиче е някаква сложна схема за прикритие, която си скалъпил, вместо да ми кажеш истината. Мислех си, че ми говориш врели-некипели. После започнах да виждам плакатите, разлепени из града, и разбрах, че си казвал истината. Всичко, което ми споделихте с Дънк преди време относно момичето… мислех, че сте си го съчинили. Трябваше да ви повярвам. Не на Дънк може би, но на теб трябваше. — Отново заби поглед в земята. — Съжалявам. Бяхме приятели, а аз те подведох. Предадох те. Трябваше да съм до теб, но не бях. Сега обаче съм тук. Искам да ти се реванширам.