Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Слънцето беше залязло отдавна, когато се озовах отново на Браунсвил Роуд. Не се прибрах у дома обаче. Вместо това влязох в магазина за алкохол и си купих нещо, наречено „Джеймисън“. Продавачът разбра, че съм непълнолетен, затова отначало не искаше да ме обслужи, но бързо научих, че във въпросния магазин сто долара в брой са способни да платят която и да е бутилка.

Когато се прибрах, не светнах лампите и не си свалих обувките. Тръснах се в любимия фотьойл на Леля Джо, отвъртях капачката на бутилката и започнах да пия. Пих, докато вече не бях в състояние да различа роклята на Герди, захвърлена на пода пред моята спалня.

Отначало вкусът на „Джеймисън“ не ми хареса, но се оказа, че бързо се свиква. Беше като топло одеяло в най-студената зимна нощ.

През въпросната седмица от гимназията подпалиха домашния ми телефон. Не вдигах. Когато не успяха да се свържат с мен, се обадиха на госпожа Лийч от отсрещния апартамент. Тя им каза, че съм тръгнал за училище и че ми е направила сандвич с шунка и сирене за обяд. Предполагала, че вероятно съм там някъде и просто някой от учителите е объркал бройката на присъстващите, което не било чудно, като се имало предвид колко идиоти има в тази гимназия. След това звъннаха на Деуит Матео, който им обяснил, че няма да се връщам до края на срока, но ще съм на линия есента. Уверил ги, че дотогава ще съм наваксал пропуснатото. Обажданията спряха.

По някое време през юли някой почука на вратата ми.

Беше Дънк.

Не му отворих.

Матео ми бе казал, че не са го обвинили в нищо. Нито едно проклето обвинение. Дънк бе заменил болничното легло с инвалидна количка, надявайки се скоро да я смени с патерици. Не се върна нито в апартамента си, нито в гимназията. Не съм много сигурен къде отиде, а и не ми пукаше.

Следващото почукване на вратата ми дойде чак след два месеца — на 29 юли. Май и тогава не трябваше да отварям.

Запис в дневника 07/29/1993

Обект „Д“ в рамките на очакваните параметри.

Аудио/Видеозапис:

— Защо телефонът е вътре?

Уорън вдига поглед от папката си и свива рамене:

— На някого вероятно му е хрумнало, че така е по-лесно. Тъй или иначе не може да набира оттам. Линията е прекъсната, докато не я активираме оттук.

— Дадоха ли му обаждане днес?

— Две. Тази сутрин.

— И по график има още? — пита Карл.

— Знам ли. Сигурно.

— Вътре има и вестник.

— В последно време доста мрънка за вестници. Предполагам, че докторката се е огънала. Прочел е една камара книги, не му дават да гледа телевизия… не виждам какво ще навреди, ако прочете един вестник — казва Уорън.

— Значи докторката му го е дала?

— Аха, докторката.

— Не си бил ти?

— За нищо на света не стъпвам вътре. Би било лудост.

Бях си легнал, когато започна непрестанното тропане по вратата.

В началото — леко почукване.

Учтиво.

Ненатрапчиво.

Предполагам, че чукането е започнало много преди звукът да си проправи път през пиянската ми дрямка и възглавницата върху главата ми. Когато чух гюрултията, блъскащият вече си бе изработил определен ритъм и се придържаше стриктно към него.

Преди около три седмици бях почерпил от безценния опит на Елфрида Лийч и бях облепил прозорците в спалнята си с алуминиево фолио. Въпреки това обаче слънцето продължаваше да намира начини да се промушва през пролуките и безмилостно да се впива в очите ми. Затова само хвърлих кратък поглед към вратата и отново стиснах клепачи.

— Отвори вратата, Джак!

Енергичността на думите, съчетана с използването на името ми, леко ме поразсъни, Опитах да се сетя на кого принадлежеше този глас.

Мъжки. Познат и същевременно непознат.

Все още със затворени очи изпълзях от леглото, стъпих на пода и поседях известно време, като търках лице. В главата ми също чукаше някой, и то доста упорито.

Изправих се и закрачих през стаята, като едва не се проснах на земята, когато се спънах в покривката на леглото, захвърлена на пода. Явно я бях изритал там миналата нощ или по-миналата, не мога да твърдя със сигурност. Честно казано, даже бях учуден как съм успял да открия пътя до леглото. Започнах да се привързвам към фотьойла на Леля Джо, а и когато се опомнех там в три часа сутринта, не виждах много смисъл да прекосявам целия апартамент, за да стигна до стаята си. Пък и фотьойлът беше по-близо до тоалетната.

Мозъкът ми отскачаше от стените на черепа с всяка крачка, затова не се пресилвах много. По-скоро се влачех, отколкото вървях. Спрях за малко в кухнята, където изгълтах една шепа аспирин без вода.