Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Когато баща ти ти е причинил това на лицето, сигурно е боляло зверски. Искаше ми се да съм бил там и да слушам, лайно такова. Сигурно си пищял като заклано прасе. Не мога да си представя какво си му казал, за да ти причини подобно нещо, а майка ти да седи и да си трае.

Трийсетсекундно закъснение. После:

— Казах му онова, което трябваше да чуе.

— Напоследък доста често постъпваш така. Бас хващам, че обект „С“ е копнеела да избяга от стаята, когато ѝ каза, че я обичаш. Никой не иска да бъде близко до чудовището на Франкенщайн, когато изведнъж се разчувства и се размекне. Нали знаеш, че когато приключат с теб, ще те пречукат на място като бясно куче? Обект „С“ сигурно ще се праска с някой на задната седалка на форда му, ковато това стане. Ти ще бъдеш последното нещо, за което ще се сети. Какво очакваше да направи? Да ти пусне език? Да падне на колене и да ти надуе кавала? Предполагам, че можеш да ѝ кажеш да го направи, но няма да е същото като да е поискала, нали? Само че това е единственият начин, по който някой като теб може да намаже.

— Не си мново любезен, Карл.

— Да ти го начукам.

Карл се изправя и дърпа щората, закриваща прозореца за наблюдение. Изключва един по един всички монитори в кабинката и се обръща към камерата, която во следи:

— Ако искате да ми пишете черна точка в досието, давайте смело. Бюрократични задници!

8 май дойде и си замина и за пръв път от 1986 година насам в живота ми не се появи по мистериозен начин плик с петстотин долара в него. Бях си вкъщи цял ден, както обикновено в последно време, и постоянно гледах към вратата, към прозореца, към моята стая в очакване на плика. Не го дочаках.

Някак си знаех, че този период от живота ми е вече в миналото, въпреки че самоличността на благодетеля ми продължаваше да е неизвестна.

Не се нуждаех от парите.

Г-н Матео удържа на думата си и се грижеше сметките ми да са платени. Откри разплащателна сметка на мое име и ми даде дебитна карта. Първоначалният депозит бе две хиляди долара. Обясни ми, че същата сума ще се появи на първо число следващия месец, както и всеки месец след това. Каза, че ако две хиляди долара се окажат недостатъчно, би могъл да увеличи сумата, само трябва да го помоля. Щяхме да се срещаме веднъж на три месеца, за да обсъдим текущите обстоятелства и да коригираме нещата, ако възникнеше необходимост.

Като се има предвид, че сметките ми бяха платени, а тези две хиляди трябваше да покрият ежедневните ми разходи от рода на пазаруване и облекло, не можех да си представя как ще изхарча толкова пари. Най-вероятно дори нямаше да се доближавам до тази сума. Затова просто му благодарих и взех дебитната карта.

Докторите поставиха Дънк в изкуствена кома за почти седмица, след която го оперираха за шести и последен път. Казаха, че не могат да рискуват и да го оставят да извършва неконтролирани движения. През първия ден кръвното му налягане на два пъти падна до опасно ниски стойности, както и още веднъж три дни по-късно. Сърцето му спря почти за минута. Притесняваха се да не е получил мозъчно увреждане. Поставиха го на командно дишане през следващите четири дни. От една седмица насам дишаше самостоятелно и изглеждаше, че ще продължи и занапред.

Узнах го, както останалите хора — от страниците на „Питсбърг Поуст-Газет“. Дънк беше единственият оцелял от клането в „Закусвалнята на Крендал“ , както го наричаха журналистите. Затова репортерите бяха обсадили болницата и подкупваха служителите да им подхвърлят всяко късче информация, до която са успели да се докопат. Цялата история остана на първа страница цели три дни, след което се премести на втора, после на трета. Две седмици по-късно вестите за състоянието на Дънкан Бе-лино вече бяха в секцията „Местни новини“.

На първа страница на вестника, който излезе на 4 май — ден след клането — имаше снимки на всички седем жертви. Герди беше трета на първата редица. Лърлийн Уолдрип беше първа на втората редица. Най-голямата фотография бе последна — Елдън Крендал, без слухови апаратчета, с коса, около петнайсетина килограма по-слаб. След кратката му биография репортерът бе вмъкнал няколко абзаца за историята на закусвалнята. Вече се правеха опити за набиране на средства за възстановяването ѝ като историческа забележителност. Надявах се, че няма да се случи. Не мисля, че до края на живота си бих се насилил да погледна това място отново.

Не познавах хората на другите снимки. Не и по имена. Всички изглеждаха познати — по всяка вероятност клиенти, които съм засичал в закусвалнята. Прочетох биографиите им. Исках да ги опозная. Струваше ми се редно.