Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Гадост, а? — обади се Дънк. — Докторите казват, че му се викало „Фиксатор на Хофман“. Тия неща са завинтени право в костта.

Още не бе отворил очи. Главата му бе облегната върху две възглавници. Чуваше се равномерното бипкане на сърдечния монитор.

— Тук съм от две седмици, а идваш чак сега? Замалко да му се извиня. Искаше ми се да му кажа, че щях да дойда и по-рано, но са ми изникнали неотложни задачи. Едва не обвиних хората в болницата, че не са ме пускали да го видя. Че не са пускали никого да го види. Ала щеше да разбере, че го лъжа. Затова замълчах.

С все още затворени очи той с усилие протегна ръка към мен.

— Благодаря ти, че ме измъкна оттам.

Стиснах я леко за секунда, след което бързо я пуснах. Кожата му бе влажна и лепкава.

— Не знам как си успял — продължи Дънк. — Сигурно съм петнайсетина килограма по-тежък от теб… Но въпреки всичко благодаря ти. Наистина ти благодаря, човече.

— Кои са онези в коридора?

— Ченгетата ли? Мисля, че се боят да не избягам. Вероятно с основание — дори с прецакания си крак пак ще успея да надбягам онзи дебелия.

— Не полицаите. Другите двама.

— Тук са, за да наглеждат ченгетата.

— Мислят, че ти си в основата на всичко. Имам предвид полицаите.

Дънк извърна глава към прозореца.

— Не ми пука какво мислят.

— Мислят, че си уредил да убият Крокет, за да може да заемеш мястото му и да поемеш бизнеса.

— А ти какво мислиш?

— През последните няколко седмици не съм в състояние да мисля много-много за каквото и да било — казах аз тихо.

— Алонзо Сепала уби Крокет. — Дънк се размърда. — Шибанякът дори си призна, преди да се самоубие.

Рамото му потръпна. Той изкриви лице.

— Всичко ме боли. А онова, което не боли, сърби. Дават ми морфин заради болката, което е страхотно до един момент, след което престава да е страхотно. След първите няколко дни започна да ме сърби под кожата, все едно по костите ми пълзят мравки. Дори и да можех да се почеша, пак не мога да мърдам кой знае колко. Докторите казаха, че ако мръдна дори мъничко в неправилна посока, костите може да започнат да зарастват накриво. А ако мърдам повече, можело дори да се наложи да счупят някоя отново, за да я наместят. Кракът ми е зле, но ребрата са жив ужас. Всеки път, като си поема въздух, все едно някой ме наръгва с тъп нож. Един от куршумите е разкъсал червата ми, следователно, никаква твърда храна. Хранят ме с една от онези тръбички. Не искам да си представям с какво точно ме хранят. И знаеш ли кое е най-шантавото? Не съм срал, откакто ме докараха тук. Онова, с което ме тъпчат през тази тръба, сигурно не ми стига.

— Съжалявам за татко ти — казах аз.

— Беше гадняр.

— И въпреки това ти беше баща.

— Напротив, не беше, и то от години. — Дънк се закашля и очите му се присвиха още повече. По веждата му се стече ситна капчица пот. Езикът му се подаде от устата и облиза сухите, напукани устни. — Има ли някаква вода на масата?

Видях малка пластмасова чашка със сламка. Напълних я от каната до нея и я поднесох към Дънк, като се мъчех да уцеля устата му със сламката. Очите му останаха затворени, докато пиеше.

— Защо не искаш да ме погледнеш?

Дънк допи водата. Върнах чашката върху масата.

— Съжалявам, очите ме болят от светлината. Сигурно е нещо от лекарствата.

Отвори очи и погледна към мен. Примигна.

— Ходиш ли вече на училище? И аз разбрах.

Не исках, но разбрах.

Дръпнах се назад. Коленете ми се блъснаха в другото легло. Опитах се да кажа нещо, но думите ги нямаше. Обърнах се и закрачих към вратата.

— Джак? — обади се Дънк. — Джак, почакай. Нека ти…

Бях минал половината път до асансьора, когато довърши изречението си.

Иска ми се да кажа, че бях силен.

Иска ми се да кажа, че преживях онова, което се случи в закусвалнята, и някак си се въздигнах над болката, че успях да уловя всичко добро у Леля Джо, Герди и всички останали, които загубих онзи ден.

След като излязох от болницата, крачих из улиците на Питсбърг близо пет часа.

Вървях.

Без определена посока. Просто вървях.

Добри квартали, лоши квартали — не ми пукаше. Мисля, че несъзнателно се насочвах към лошите с надеждата да си намеря белята. Жадувах за битка. С всяка крачка гневът ми кипваше все повече и повече, докато най-сетне в съзнанието ми не остана нищо друго. Когато край мен изсвири клаксонът на автобус, който се движеше прекалено близо до тротоара, се наругах, че не съм скочил пред него. Докато минавах покрай уличните дилъри на дрога, се взирах в тях и се чудех кои ли работят за Крокет, кои ли работят за Дънк и кои не са съвсем сигурни, но продължават да си продават, знаейки, че някой ще дойде да попълни запасите им и да прибере изкараното. Някак си видяха в мен определена заплаха. Не един и двама надигнаха ризите или якетата си, за да ми покажат, че носят пистолет или нож. Усмихвах им се и се надявах да измъкнат мижавото си оръжие, да се пробват да ме наръгат или да ме застрелят. Чудех се дали ще ме убият.