Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Веднага познах човека, който влезе.

Същия, когото бях виждал безброй пъти да се мотае около полицейския ван под прикритие пред сградата, където живеех. Все още с омачканата бяла риза и червената вратовръзка. Въпреки че сега ризата бе покрита със сажди, най-горното ѝ копче бе разкопчано, а възелът на вратовръзката бе разхлабен. Когато се обърна да затвори вратата зад гърба си, издутината на скрития зад гърба му пистолет ясно се очерта през всичките петна пот и мръсотия.

Водопроводчикът/електротехник/търговец на килими, който носеше оръжие.

— Това е детектив Хортън от отдел „Наркотици“ към Полицейско управление — Питсбърг — каза детектив Брайър.

— Срещали сме се, така да се каже — обади се Хортън.

— Видях те как влезе тичешком в онази закусвалня. И двата пъти. Или си изключително храбър, или си изключително глупав. А може би по малко и от двете.

Посегнах към бутона за повикване на сестрата.

— Искам да ме изслушаш, хлапе. Няма да ти хареса онова, което ще ти кажа, но искам да ме изслушаш.

Детектив Брайър седна отново на стола си.

Хортън се приближи до прозореца и се загледа в нощния мрак навън.

— Твоето приятелче, Дънкан Белино, се е забъркал в големи гадории. Сигурен съм, че знаеш, не съм сигурен до каква степен, но най-малкото си чувал за кого работи.

Отворих уста да възразя. Той вдигна ръка:

— Няма нужда да казваш каквото и да било. Даже ще е по-добре, ако изобщо не се обаждаш. Виждал си ни да наблюдаваме вашата сграда. Сменяме се, опитваме се да не се набиваме на очи, но рано или късно ни разконспирират. Имаме снимки как ни гледате през прозореца. Дори имаме и аудиозапис как двамата с Белино говорите за тях.

— Аудиозапис?!

— По-добре не казвай нищо, просто ме изслушай. Нали се сещаш — самообвинение и други такива.

Кимнах.

— Когато започнахме да следим приятеля ти, в действителност искахме да пипнем шефа му, Хенри Крокет. Знаеш как става, гледал си телевизия — хващаме приятелчето ти за нещо и го караме да съдейства, да ни даде нещо (някой) по-голямо. — Хортън махна с ръка. — След това по-голям, после още по-голям, докато евентуално стигнем до шефчето, понякога до шефчето на шефчето, и продължаваме да ровим, да работим заедно с други агенции, като ФБР, като Агенцията за борба с наркотиците, в опит да сринем цялата „постройка“. Крокет е на мушката пи вече десет години. Започна също като останалите — първо работеше за другиго, сетне се ориентира и полека-лека взе да си прокарва „пътечки“. Обикновено това не свършва добре за въпросния „друг“.

Хортън спря за секунда, подбирайки думите си.

— Я да видим дали ти звучи познато. Започнал е с нещо дребно — тревица, лекарства с рецепта, след това малко амфети и хероин. Първоначално търгувал сам, после помъдрял и започнал да използва хлапета. Някои били на по десетина години, но вече разнасяли тая гадост по улични ъгълчета и детски площадки. Ние ги залавяме и след час-два вече са обратно по улиците. Децата никога не си признават нищо. Знаят, че няма как да загазят. Крокет даже им дава… е, така де, даваше… бонус, ако ги хванат и те не пропеят — още няколко стотачки в джобчето. Доста добра сумичка за малко дете, още по-добра за родителите, които обикновено знаят за какво става въпрос, но си траят — парите им трябват и на тях, сещаш се, сметки за плащане, гърла за изхранване… Много от тях се друсат и когато детето им работи за някой като Крокет, получават отстъпка. Нищо ново. Така се търгува дрога из целия свят, във всяко малко градче, във всеки огромен град. Питсбърг не е изключение. Някои от тези момчета с радост поддържат бизнеса си малък — в края на краищата изкарват добри пари, нали? Защо да се лакомят за повече? Нали носят вкъщи шестцифрена сумичка годишно? Други обаче, като Крокет например, почват да се настървяват, почват да мислят за разширяване и диверсификация, надстрояват бизнеса и се разрастват.

Хортън погледна мръсната си вратовръзка, промърмори нещо, отвърза я и се опита да избърше с нея петната по ризата си. Когато видя, че само ги размазва, се предаде и прибра вратовръзката в джоба си. Извърна се пак към прозореца.

— Само миналата година Хенри Крокет е отговорен за близо трийсет процента от трафика на наркотици през този град. Десет процента от цялата гадория е във Филаделфия — разширил се е натам. В последно време душил и около Чикаго. Честно казано, не ми пука много за онова, което се случва там — прекалено съм зает да се тревожа за нашия си прекрасен град. Миналата година двайсет и трима от клиентите на Крокет са починали от свръхдоза. Не че има кой знае какво значение — други моментално са заели местата им. Слял се е с поне четирима от конкурентите си. И както казвам „слял се“, имам предвид „убил ги и завзел териториите им“. Така че по-скоро нещо от рода на „враждебно поглъщане“, ако продължаваме да използваме финансовата терминология. До тази сутрин той бе на път да притежава четиресет процента от пазара на наркотици в Питсбърг — десетпроцентно увеличение в сравнение с миналата година. Може би дори повече. Някои от оставащите му конкуренти започнаха да се отказват — което е по-добрият вариант, отколкото да се слеят като останалите. В общи линии, нещата се развиваха добре за г-н Крокет, докато тази сутрин четирима въоръжени мъже слязоха от един автомобил пред закусвалнята и го напълниха с олово, като при това му отнесоха половината глава.