Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Десет милиграма халдол, веднага! — изкрещя парамедикът, като ме натискаше с тежестта на цялото си тяло.

Каишката около глезена ми се скъса. Опитах се да изблъскам мъжа. В ръката ми се заби игла.

Не, моля те! Не! Герди!

Наоколо притъмня.

Фаустино Брайър обичаше пица.

Обичаше пица повече от всичко на тази проклета планета.

От всички пицарии в Питсбърг най-много харесваше „Пицата на Минео“ на Скуиръл Хил. Когато Джон Минео се приближи до масата му не повече от трийсет секунди след като му бе донесъл четиресетсантиметрова пеперони с кашкавал, и му съобщи, че го търсят по телефона, той инструктира мъжа да каже на онзи, който го търсеше, че го няма и че не го е виждал цял ден. Когато Минео се върна и предаде, че обаждащият се знае, че е тук и че било спешно, Фаустино взе със себе си едно дълго парче, отиде до телефона и вдигна слушалката със свободната си ръка.

— Дано не е някоя простотия.

— Здрасти, Хортън е, от „Наркотици“. Трябва да дойдеш колкото можеш по-бързо до Браунсвил Роуд.

Екипът на Хортън бе поставил Дънкан Белино под постоянно наблюдение в опит да събере достатъчно доказателства за дело срещу него и шефа му, Хенри Крокет. Хортън се бе съгласил да наблюдава и онова хлапе Тач и да съобщава за всичко по-необичайно на Фаустино. От колегиалност.

— Какво е станало? С твоето момче или с моето? — попита Фаустино, докато отхапваше от пицата. Великолепна!

— И с двете. Довлечи си задника тук. Веднага.

Дори с включени светлини и сирена, пак му отне повече от половин час, докато си пробие път през следобедните задръствания. Видя дима от над два километра разстояние.

Две пресечки бяха отцепени с жълта полицейска лента. Мястото гъмжеше от отзовалите се първи. Брайър паркира зад два камиона на пожарната и се измъкна от колата си. Пожарникарите прибираха оборудването си. Той разбута зяпачите и репортерите и се промуши напред.

Фогел го видя и се затича към него. Беше ѝ звъннал от пицарията.

— Мамка му, това „Закусвалнята на Крендал“ ли е? — попита той невярващо.

Фогел кимна. Беше си сложила чифт латексови ръкавици, а от врата ѝ висеше служебният „Никон“.

— Ела с мен. Хортън е вътре.

Браунсвил Роуд приличаше на сцена от филм за войната. Тротоарът бе покрит с обгорели останки — всичко от маси и столове до прибори, чинии и парченца мазилка. Прозорците на всички околни сгради и паркирани наблизо автомобили бяха станали на сол и хрущяха под обувките им. Закусвалнята обаче беше най-зле. Беше се превърнала в черен димящ кратер.

Фаустино веднага позна носещата се във въздуха миризма — същата, която бе подушвал по време на войната и се надяваше никога повече да не усеща. Изгоряла плът.

Фогел също я долови. Измъкна малко бурканче с ментов вазелин от джоба си и мацна обилно под носа си, след което го протегна към него. Той поклати глава. Тя прибра бурканчето.

— Имаме шест трупа вътре, още два на тротоара.

Хортън бе застанал на мястото, където някога се бе намирала предната част на закусвалнята. Металната каса на витрината, усукана и разкривена, стърчеше навън, надвиснала над тротоара. Хортън изчака Фаустино и Фогел да заобиколят всички отломки, след това кимна към остатъците от човешко същество в сепарето най-отпред.

— Да ви представя Хенри Крокет.

Косата на мъжа бе изгоряла напълно. Кожата му бе черна и напукана. Лежеше с лице върху масата. Част от главата му липсваше. Гърбът му бе осеян с дупки от куршуми.

Фаустино се огледа и забеляза три от шестте трупа, два от които вече бяха в черни найлонови чували. Обърна се към детектива от отдел „Наркотици“:

— Какво е станало?

Хортън му разказа всичко, което бяха успели да сглобят от парченцата информация досега.

Събудих се в мрачна стая.

Събудих се заради бипкането на някакви машини, гласовете на някакви хора и звука от собственото ми дишане зад пластмасовата маска.

Цепеше ме глава.

Очите ми се опитаха да се нагодят към светлината. Пресегнах се и свалих маската.

„Закусвалнята на Крендал“.

Експлозията.

Дънк, Крендал, Лърлийн.

О, Господи. Герди.

Понадигнах се и мигом се строполих обратно върху меката възглавница. Главата ми щеше да се пръсне.

— Съжалявам за приятеля ти.

Извърнах се.

Неясен силует, седнал на стола до мен. Онзи детектив. Фаустино Брайър.

— Къде…

Устата ми бе пресъхнала и гласът ми звучеше някак чужд.

Изправих се отново, като се опитвах да превъзмогна прилошаването и световъртежа.